Животът, Вселената и всичко останало
До преди малко повече от две години бях стъпвала на токчета почти само на абитуриентския си бал. През лятото на 2006 обаче нещо се повредих и си купих сандали на токчета, а през есента – и ботуши. И двете – с ясното съзнание, че едва ли ще ги обуя повече от два-три пъти. В действителност не само че им изкарах душата, не само че се оказаха едни от най-удобните обувки, които съм носила, но се стигна дотам да ме питат, „Абе ти всъщност имаш ли други обувки освен на токчета?” Естествено, понеже настилките (и в квартала, и в ситито) никак не са уомън френдли, това върви с абонамент за поддръжка при обущар – в моя случай на Раковска между Левски и Любен Каравелов. Безподобен е: на два пъти ме връща с празни ръце понеже – внимание! – не може да открие обувките ми сред купищата други и се налага да ида пак на следващия ден... Но оставам лоялен клиент понеже работи качествено, жив магьосник е.
Тея дни като наминах за поредната поръчка, преди още да съм поздравила ме стрелна един червенобуз дядка, който явно седеше в работилничката за компания: „Къде ти е баницата?” „Моля?” „А пилето?” „Що пък пиле?” „Ами при майстор се носи пиле!” „А... ми аз другата седмица пак ше дойда...” – опитах да се измъкна. Дядото ми подаде бисквитки. „Вземи, вземи – на поп не се отказва!” – подучи ме майсторът. Чак тогава забелязах расото – в сумрака и както беше седнал на ниското столче. Учудих се сама на себе си, но си взех. „Как се казваш, госпожице? А госпожица ли си всъщност? Така, така... Няма да бързаш, еееееее докъм 38...”
Малко по-късно в слалома между паркираните по тротоара на Каравелов коли се зачудих как ли изчисли отчето тея 38. Вероятно както аз определям какъв ръст на концесионните приходи да заложа в поредната финансова прогноза... Шегичка. Но вместо да ровя във вселенските/Божиите формули сигурно е по-добре да престана да се тръшкам заради всичките си детски болести на стари години и да се огледам за някакви „емоционални витаминчета”.
Напоследък едно момиче беше цитирало Стивън Кинг с „God punishes us for what we cannot imagine” – ако някога се бяхме срещали, щях да съм сигурна, че мен е имал предвид. Защото инак много ме бива да се карам на хората задето сами си поставят прегради, но, като се замисля, цялата ми драма напоследък иде от това, че сама оковавам всичките си мечти/желания в „това няма как да стане”, „по-добре хич да не си го помислям”, „не мога да се справя”, „едва ли ще мога да си го позволя”, „той няма да събере кураж” - без да си давам сметка колко невъзможни допреди година (примерно) неща днес вече са факт.
Тея дни като наминах за поредната поръчка, преди още да съм поздравила ме стрелна един червенобуз дядка, който явно седеше в работилничката за компания: „Къде ти е баницата?” „Моля?” „А пилето?” „Що пък пиле?” „Ами при майстор се носи пиле!” „А... ми аз другата седмица пак ше дойда...” – опитах да се измъкна. Дядото ми подаде бисквитки. „Вземи, вземи – на поп не се отказва!” – подучи ме майсторът. Чак тогава забелязах расото – в сумрака и както беше седнал на ниското столче. Учудих се сама на себе си, но си взех. „Как се казваш, госпожице? А госпожица ли си всъщност? Така, така... Няма да бързаш, еееееее докъм 38...”
Малко по-късно в слалома между паркираните по тротоара на Каравелов коли се зачудих как ли изчисли отчето тея 38. Вероятно както аз определям какъв ръст на концесионните приходи да заложа в поредната финансова прогноза... Шегичка. Но вместо да ровя във вселенските/Божиите формули сигурно е по-добре да престана да се тръшкам заради всичките си детски болести на стари години и да се огледам за някакви „емоционални витаминчета”.
Напоследък едно момиче беше цитирало Стивън Кинг с „God punishes us for what we cannot imagine” – ако някога се бяхме срещали, щях да съм сигурна, че мен е имал предвид. Защото инак много ме бива да се карам на хората задето сами си поставят прегради, но, като се замисля, цялата ми драма напоследък иде от това, че сама оковавам всичките си мечти/желания в „това няма как да стане”, „по-добре хич да не си го помислям”, „не мога да се справя”, „едва ли ще мога да си го позволя”, „той няма да събере кураж” - без да си давам сметка колко невъзможни допреди година (примерно) неща днес вече са факт.
Comments