27 December 2009

Лоран Гунел, "Човекът, който искаше да бъде щастлив"

"Някои са лоши, защото самите те не се обичат. Други пък са трудно поносими, защото са много изстрадали и искат да си го върнат на целия свят. Трети са били предадени и смятат, че ще се защитят като се държат неприятно с околните. Има и такива, които са толкова разочаровани от хората, че са затворили сърцата си с убеждението, че ще бъдат недосегаеми за обидите, ако не очакват нищо. Намират се и егоисти, които са сигурни, че всички останали са като тях, затова вярват, че ще са по-щастливи, ако изпреварят другите. Общото при всички гореизброени хора е, че ако проявите към тях любов, ще ги изненадате, тъй като ще ги сварите неподготвени. Впрочем повечето отначало отказват да повярват, толкова невероятно им се струва."

19 December 2009

Първото коледно пожелание (в аванс)

"Много добре изглеждаш, ето ти кремчето" - провожда ме към изхода козметичката.
"Мерси... и весели празници."
"И на теб, и да си здрава, и да си найдеш едно убаво момче като тебе!"
"Ама де да го найда, лельо Любице?" - бързо й влизам в тона с македонски акцент, нали и аз съм полу. От нейните уста в Божиите уши...

25 November 2009

"Лавина", Блага Димитрова

"Любимото лице не се запомня - макар и да го гледаш часове.
Дали защото се впечатва в теб така дълбоко, че през теб излиза и се излъчва някъде отвъд?
Или защото, гледайки го дълго, все искаш в погледа му да откриеш как ти се отразяваш там и търсиш в него собственото си лице?"

* * *

"Лоши сме с тия, които обичаме.
Кой е виновен?
Любовта е невинна винаги, каквото и да ни донесе, където и да ни изведе.
Има разрушителни сили вътре в нас.
Някакво заслепение, когато обичаме, някакво слънчево затъмнение."

Аз - аз май съм МНОГО лоша. Това дали значи, че обичам МНОГО?

17 November 2009

Водата и Камъкът

Тя е мека и нежна, но когато се гневи, повлича всичко по пътя си.
Той е тежък, голям, ръбат и някак по детски уверен в силата си. По детски, защото тази самоувереност е по-скоро маска и желание, отколкото истинско усещане и вяра.
Виждал я е ядосана – тогава той побеснява повече и от нея, защото „губи почва под себе си”, престава да тежи. През другото време се бои, че дори когато е ласкава, пак е страшна, защото нежността заглажда ръбовете. И така да е – то е при другите, които са го допуснали сами.
Не искам и няма да оглаждам ръбовете му. Защото без тях той няма да е Той, няма да е сам себе си и безподобен.

07 November 2009

Покрай болничния

... се изпонагледах на сутрешни блокове, токшоута и реклами на парочистачки, гениално остри ножове, пасти за зъби, лекарства против кашлица и услуги на мобилни оператори (някои от които ми влизат като сол в инфектирана рана).
В един от тези сутрешни блокове гост беше бивш участник в някакво риалити, тип плейбой, много отворен на тема жени и секс. И както беше отворен, изтърси, че не би могъл да прави с жена си, която целува детето им, това, което би правил с любовницата си. Явно имаше предвид орална любов и аз, колкото и да се смятам за смотана, меко казано се учудих: за да усеща нещата така, значи смята оралната любов за нещо мръсно. Което за мен е неразбираемо: когато обичаш някого, обичаш цялото му тяло - и с коремчето, и с поотпуснатите рамене. А когато го обичаш, какво лошо има в това да го целуваш или други неща? Целувала съм коляното на човек, когото обичам, но бих целувала всяка част от тялото му...
Неразбирането ми за "лошите" неща в секса стига дотам, че се случи да шокирам същия този човек (доколкото изобщо ми повярва) като му кажа, че бих го направила (с него) в черква, стига да не ни видят. Не мисля, че имам скрупули от Бог - точно защото не смятам, че в секса с обичан човек има каквото и да било лошо, мръсно, срамно, грешно - тъкмо напротив.
А, да - проблем би била акустиката, понеже... да.

26 October 2009

На запад от Ада


Притичвам от втория етаж надолу с торбичката Zara, притеснявам се, че ме чакат.
„И влизаш в тоя номер дънки? Ама да, като те гледам, направо си се стопила, и лицето ти е изпито...”
Допреди 1-2 седмици вероятно наистина нямаше да вляза в този номер дънки... Както и да е.
Бягам към Италия, за да избягам от собствените си демони, от онова свое аз, което е най-големия ми враг. През първите два дни не успявам: продължавам да ходя все едно съм с похлупак на главата, някаква каска с тъмно стъкло пред очите, която ми пречи да виждам...
Милано не ми създава много по-различно усещане от София, а бях очаквала нещо като Барселона... И хората не ми харесват – вървят като багери, никой не прави място на другия, не отстъпва път... Просто са ГРУБИ – във всеки смисъл. Без значение родени италианци, жълти или черни. И, да, ужасно дълго трябва да ги чакаш да те обслужат в магазина – те просто се мотаят. И трябва изрично да им обърнеш внимание, че не говориш италиански, за да проговорят ужасния си английски...
Но влизам в Миланската катедрала и се озовавам на класическа меса – краката ми се разтреперват, чувствам се по някакъв особен начин, освободена - поне за малко - и се разплаквам...
На третия ден, след 2,5 часа път с влак се оказвам във Венеция и там вече „каската” май пада... Стоя на Ponte di Rialto и си мисля, че... Този град е нереален, като от приказка е, няма такъв град... Все едно някой го е сънувал, видял го е в болния си мозък и го е сътворил...
Преди 9 години мой близък беше посрещнал Нова Година тук, във Венеция. Може би оттогава бях с нагласата, че е само въпрос на време да дойда тук , без да ми е дестинация – цел. Скоро бях прочела и статия за града в National Geographic – обективна отвсякъде, с гледната точка и на кмета, и на жителите. С детайлно описание на влагата, проблемите с водата, напредничавите инженерни изобретения за спасяване от наводненията.
Аз не смятам да живея там. Бих останала не за един, но за 5-6 дни – така че с любим човек да обикалям лабиринта от улички, да снимам каналите и мостовете с всевъзможни ефекти, експонации и осветление... Инак... да – градът е мъртвило и депресиращ – стар и мухлясал... Не знам защо, обаче такива места ме привличат по някакъв особен начин – всеки път се чудя какво ли е вътре, как ли живеят или са живели хората там ВЪТРЕ, какъв ДУХ има там...
Стигаме до Сан Марко и гълъбите ни нападат – защото носим храна. Няма такова преживяване... Кацат по ръцете, раменете, дори висят оплетени в косата, по няколко наведнъж. И нищо чудно, че при такова нашествие се оказвам с наакано яке ...



10 October 2009

На майка ми

Не знам защо, но точно днес се възхищавам на майка ми и й отдавам цялата си благодарност: доколкото знам, не съм й създавала проблеми като малка, но си давам сметка колко сила е нужна, за да се справи със състоянието ми през последните месеци: да ми носи сокове, малини и мляко, когато нямам сили да стана от леглото и да отида на работа, да вика личния лекар, когато цялата треперя от нерви и не мога да дойда на себе си.
Моля се, от една страна, да имам нейните сили, когато и аз стана майка, и от друга - никога да не ми се налага да виждам детето си в такова състояние.
Иначе днес... празнувам... да речем - солидарно, самичка и отдалеч.

01 October 2009

What Describes Me Best

Нещо като рубрика - и това е първият пост:
- след 10 (словом: десет) години при една и съща фризьорка открих, че двете са приятелки с моя съученичка от основното училище ( и квартала).
Извод: не че светът е малък; аз съм прекалено смотана, щом установявам "връзката" чак сега...

30 September 2009

Сряда вечер

Одеве, докато чаках на спирката, ме попитаха за химикал... Имах в себе си – междувременно дойде автобусът и така и не ми го върнаха.
Все ми е тая, но се сетих как преди време ме помолиха за химикал на централно софийско кръстовище докато пресичах – и реакцията ми тогава беше, „аз да не съм подвижна книжарница!”
"Аз пиех четвъртинка и на другия ден ходех замаян!" - възкликна колегата след като чу какво сънотворно пия.
"Аз пия цяла таблетка и понякога не действа..."
"Значи носиш на сънотворни"
"Или просто нервите ми са тотално оголени..."
В автобуса гушнах в скута си дъщеричката на една съседка – тя го прибираше от репетиция в детския радиохор на БНР. Държах детето в себе си и се питах къде чак толкоз греша и кое не успявам да науча, че все „на този урок” стоя...

14 September 2009

My Exotic Holiday: v. 2009


За първи път преминах българската граница преди близо 3 години: към съседна Гърция. Удивлението ми тогава беше голямо: впечатляваше ме всеки надпис на гръцки, всеки местен, който говореше на гръцки, всеки поглед към синьото Бяло море...
Не съм пътувала много зад граница и въпреки това тези дни, когато стъпих не просто в друга страна, но и на друг континент с друга религия, коренно различна култура и всичко... ами някак, нямаше много удивление – въпреки изключително различния пейзаж, хора, архитектура... Все едно вече съм била там, и все пак не точно déjà vu.
Някаква си една седмица и вече толкова свикнах с палмите, жаркото слънце, патладжаните, африканските мюсюлмани, които хем се закачат по плажа, хем „спазват дистанция”, и доста соленото море, че сега трудно – ама МНОГО трудно - приемам облаците, ябълковите дървета и все още зелената планина наблизо.
От Тунис ми остават повече от 2 хиляди снимки, картата на страната – подарък от симпатичния ни гид, усещането за суха сол, което остава по тялото след къпане в морето, пазарлъците на тунизийците на пазара, любезните им усмивки - искрени при това, неизменните поздрави на жената, която почистваше хотелската стая, споменът за гледката на гроздовете фурми, висящи на палмовите дървета, екстремното лашкане с джипа в пустинята, както и най-хубавото за мен изживяване – язденето на камила. Няма такова усещане: животното под теб пристъпва сред пясъчни дюни... и няма такъв късмет: в Сахара завалява дъжд, чудо на чудесата, случва се веднъж-два пъти в годината, и ние го уцелихме...
А, да: в килимарницата в Карауан ми носят специален чай, в самолета ми носят специално кафе (въпреки че разнасяха само студени напитки).
„Ти какво им правиш на хората, че си обект на такова специално отношение?”
„И аз това се питам...”

21 July 2009

Long Live SME

Каквото и друго да са, не може да им се отрече, че са професионалисти (въпреки някои леко грозни неща, които съм чувала за ключови личности) – имам предвид Sofia Music Enterprises.
Уплашена от дефицита на билети за предишния концерт на Депеш Моуд, този път чинно си закупих такъв половин година преди концерта (в средата на декември 2008), онлайн, въодушевена от чисто новичкото си интернет банкиране.
Горкичкия Дейв. Всъщност жаля и за Лейдитрон.
Останахме на сухо и не че са ми фатални тези пари за билета, но...
Факт е, че получих парите си по банковата сметка дни след като пратих до СМЕ кратичък мейл с данните си. Но си мисля, че и без него щях да ги получа толкова скоро.
Знам, че всъщност така е редно и не че нещо, но очаквах в държава като тази да ме мотаят много повече. Пък и в крайна сметка е здравословно човек да е благодарен – за каквото и да е.

16 July 2009

Best I Can

„Прогноза, предвиждане” – помагам за някакъв превод на баща ми и неволно връщам лентата в главата си до времето в гимназията, когато учех английски с такова огромно настървение – много го обичах и все още го обичам.
Освен за английския няма как да не се сетя и за математиката, нали беше основното: решавах задачи с тонове, готвейки се за кандидат студентските изпити с почти твърдо убеждение, че няма да ме приемат. Тогава, след цял ден решаване на задачи, вечер се просвах на терасата и слушах Empire на любимите Queensryche. Още е жив и споменът за жаркия (ама наистина жарък!) августовски следобед, когато на паркинга пред университета нашите се приближиха към мен: „Шестица...” Дотогава винаги бях смятала хората, които получават шестици на кандидат студентски изпити, за свръх хора.
Преди няколко дни се разтреперах, когато за втори път гледах на живо същата тази група и чух началните звуци на Best I Can. Това се опитвам и сега – когато повръщам от нерви, когато по устните ми няма здраво място от херпеси и рани и може би съм на косъм да загубя работата си: BEST I CAN

24 June 2009

Клюки От Ада

Бях я гледала през 1997, два пъти за 2-3 месеца. Тази година любимият Ивайло Христов, Деляна Хаджиянкова и Васил Михайлов направиха вечерта, която без тях се очертаваше доста мрачна
video

Downtown People 3: Честит Еньовден


Поредната ми шантава среща: бабата на Графа, която продава еньовче. Ами, купих си - и й платих пъти повече от жълтите стотинки, които искеше за набраната билка

23 June 2009

A Bit Alanissette


Не го разбирам тоя свят, сериозно!
Минути, след като тотално се бях сринала и почти не знаех къде се намирам, налетях на това момче. Освен ако не е от някоя скрита камера (в такъв случай очаквам да се видя по някоя тв), той просто няма представа колко е необходим днес. Не че е лекарството, но се явява нещо като символ: хората днес са МНОГО болни. Болни от дефицит на любов.
„Може ли да те снимам?”
„Само след като ме прегърнеш”

11 June 2009

Между поколенията

Тея дни заставам чинно пред кабинета на личния лекар за болничния и рецепта за следващата порция лекарства. Заварвам двама пенсионери. Баба Дена (както се оказва че се казва) плещи с неизчерпаемата енергия на перпетуум мобиле без да се интересува дали я слушат, вероятно защото самата тя недочува (или май по-скоро чува избирателно). Увлякла се е в религиозни притчи и назидания и сказания за Кръстова гора, а дедо Пешо, по-известен в махалата като „Калоянчев”, нещо малко родá, безуспешно се опитва да се включи в монолога веднъж-два пъти, после се отказва.
По някое време бабата сменя темата: „Тé това мъжете са по-стабилни у сичко... жените са си развратни... Бе гледам го момето – студ, та кине, оно дръпа панталоно надоле, блузата нагоре, да му се види пýпоко*... Е сички имат бе, що требе да се гледа...”
Дедо Пешо мълчи, пък по едно време, докато баба Дена си мели, ме поглежда:
„Момиче, да си скриеш „пýпоко”!” Стреснато посягам към корема си преди да съобразя, че няма защо (този път). После забелязвам тънката усмивка на „Калоянчев” и схващам, че просто иронизира бабичката...

*не е ясен спелинга ;)

01 June 2009

Downtown People 2

Идиотско е, но напоследък откривам някакъв комфорт в градските паркове. Само дето се оказва, че докато къпя уморени очи в зеленото на май/юни, налитам на разни шарени персонажи. Завчера току пред НДК отпъдих с дребни банкноти низ мангалки, които аха да ми подредят живота и бъдещето. Благодаря, не ща да слушам. Особено при спомена за онази тяхна посестрима преди година и половина, която ме излови лабилна няколко часа след погребението на баба ми. „Обича те, но около него има друга...” Уцели и името, мамка й, случайно, предполагам.
Днес по обяд в градинката на една черква бях застинала с обелка от банан в ръка. Кой знае колко време съм я държала така преди изпадналия просяк от съседната пейка да се приближи, за да я вземе от ръката ми и да я пусне в кошчето. После си се върна на неговата пейка, но с жест помоли за цигара. В първия момент казах „нямам”. После се сетих, че в чантата ми май се намират една-две. Разрових и му подадох кутията синя карелия с две цигари вътре. Той пък понечи да ми върне едната. Не, благодаря – без друго няма да ми помогне.

28 May 2009

Мъничко Райнов

След като три вечери подред се канех да се разложа по лятному в семплия шезлонг на терасата и все не оставаше време, на четвъртата заваля. Напук на целия свят опнах шезлонга вън под стряхата, увих се с одеяло и заспах в дъжда.

Downtown People

По-рано понякога си мечтаех да работя в центъра. От около година и половина това вече е факт. Обаче когато изляза от офиса на обяд и тръгна по Графа, нервичките ми се късат от пълчищата, които се влачат без да се строят в „бавната лента”. При това ми е ясно, че проблемът си е мой, не техен, и просто задължително вървя по трамвайната линия вместо по тротоара.
Странно е, че тълпата на плажа обаче трудно ме изнервя – може би защото имам страх от водата и безлюдните плажове не ми създават особен комфорт.
Вчера след работа (и след доста изнервен ден, който сама си бях образувала) излязох от офиса с единственото желание да се размажа в някакъв удобен стол, различен от този зад бюрото. Докато се опитвах да си подредя обърканите мозъчни клетки вървейки по тротоара на булеварда, някакво момче изведнъж сграбчи ръцете ми?!?
„Не мисля, че се познаваме” – опитах се да предвидя репликата.
„Ама аз... наистина се припознах! – не пускаше ръцете ми той. – Това може би е знак, че трябва де се запознаем...”
Всъщност не изглеждаше зле и не си дръпнах веднага ръцете, но накрая ги изтеглих:
„Тук няма знаци.”
„Напротив – ето го!” – и посочи близката пътна табела за разрешен десен завой.
„Не, тези са други...”
Знаците и хората... май са ми твърде сложни за разбиране.

23 April 2009

Them Financials

Май вече мога да се поздравя с третия успешен банков проект, този път не на толкова малка банка. Един грешно изчислен коефициент – изобщо не ми пука за който. Особено като се има предвид в какво състояние се срещах с мениджмънта и писах проекта. Не пожелавам на никого дори да го разбере.

28 March 2009

Some People

Лудите, заради които за три часа забравих собствените си лудости: Скот Фицджералд и Дейвид Финчър.

04 March 2009

The Right Time

Снощи бях на зъболекар. Не че нещо – „текущи” пломби. Амалгамата (макар и шесто поколение) е по-трайна, но не е естетична за разлика от фотополимера, който обаче има „срок на годност” едва 5-6-7 години. „Дори и по-малко: ако не е направена качествено, се появява невидим процеп между зъба и фотополимера, където се задържат вещества, които разрушават зъба – и трябва да се подмени” – информираха ме наскоро.
Между другото, в клиниката, в която ходя, ме разглезиха. В началото отказвах, но после премислих отношението си към упойките: ако мога да спестя някоя болка – нека да я спестя, без друго ми остават достатъчно други болки за понасяне...
Неотдавна открих, че съм изгубила една от неприятните „шиечни” пломби: досами венеца. И се видях принудена да си запиша час отново при д-р К. Различното беше, че след като сестрата ме настани на стола вместо д-р К. видях непознато лице: „Всъщност д-р К. не работи вече тук... Ако държите да останете при него...” В първия момент ме доядя на рецепционистката: беше редно да ми го каже по телефона, когато си записвах час, а тя го беше премълчала. Явно целта беше да ме задържи като пациент на клиниката, но този ли беше начинът...
Случайно не държах на д-р К. – дразнеше ме надменното му отношение. Тъй че се оставих в ръцете на момчето срещу мен. Д-р Н. е 4 години по-млад от мен, има ужасно внимателни ръце и обяснява всичко – дори повече от необходимото. Даже ме глези с „упойка за упойката”: „Пациентите я харесват: има вкус на ягодка... Всъщност на малина, във Вашия случай...”
Остава ми още една пломба, но ненадейно снощи докторът ме информира, че имам мъдрец за вадене. „Не е спешно – може да минат и две години докато почне да Ви създава проблеми, но просто да започнете да свиквате с мисълта... Като Ви се появи настроение за вадене на зъб...” После се апострофира сам: „Аз пък се изказах: все едно някога идва такова желание...” „Не, защо – аз точно така постъпих с предишния мъдрец...” Младежът се учуди, но не му обяснявах повече. Сигурно си представи, че откачалката на стола му една слънчева сутрин се е събудила с мисълта, „Колко хубаво би било, ако днес ми извадят зъб!”
Всъщност беше преди 2,5 години, всред лятото на 2006, и бях чакала 2-3 години докато се появи Моментът. Може да е смешно, но се оказа най-зареждащото събитие от много години: концерт на живо на най, НАЙ-любимата ми група, нещо, за което дори не бях мечтала. Случайно повлече и друго събитие – сладко и хубаво. „Ако сега не махна гадния зъб – друг път няма да е” – мина ми през ума. Още е жив споменът за жената-касапин, която за 30 мин успя почти да разцепи челюстта ми. Часове след операцията нервната ми система все още възпроизвеждаше движенията й, макар аулина.
Въпреки това и въпреки трите дни болнични, в които се хранех само с картофено пюре и банани, споменът ми за това време е по-скоро хубав – естествено, не заради самата операция, а заради всичко покрай нея, заради Момента. Тогава някак си вярвах, че наистина всичко си има точното време – ама наистина всичко. Днес най-голямото ми желание е пак да имам тази вяра. Защото онова уж хубаво и сладко нещо към днешна дата върви ужасно криво. Чудя се кога ли ще дойде времето за следващия – осми горе в ляво.

17 February 2009

Здрав дух в здраво тяло, или...

„Ох, сега се обърни! – изпухтява от умора масажистката. – Стокилограмов човек досега щеше да се е разпаднал в ръцете ми, а на теб даже кожата не мога да ти отлепя... Ти или ходиш на фитнес, или си изциклила съвсем – от работа ли, от що ли...”
През живота си във фитнес зала не съм стъпвала.
А в работата поне от месец е затишие.

12 February 2009

* * *

един от моментите, когато мозъкът ми работи в някакъв safe mode
може би последен

01 February 2009

Един неразделен клас...


„20 години откак сме завършили основното училище??? Абе вие луди ли сте бе!” Обаче се оказаха толкова. И някой си беше направил труда да ги сметне и да организира среща на класа.
Класа, който никога досега, за тези 20 години, не се е събирал, нищо че по-голямата част от него продължава да живее в квартала, в който сме родени и учихме.
Истината е, че никога не съм смятала този клас за „неразделен” – предостатъчно групички имаше в него. И въпреки че по някакъв начин обичах съучениците си, никога не съм се чувствала ценена от тях – винаги съм смятала, че уважението им към мен стига до там да препишат от мен домашното по математика. Не знам дали аз толкова съм се заблуждавала или те толкоз са се променили за тези 20 години, но снощи картинката се оказа съвсем различна.
Бях сред последните, които дойдоха, и съответно седнах в края на масата – далечния. Странно, но повече от половината се изредиха да дойдат да поседят до мен и да поговорим. С голяма част от тези хора снощи разговарях повече, отколкото съм разговаряла за всичкото ни време, прекарано заедно в училище. Срещата беше в 7 и не очаквах да седя до по-късно от 10, но не разбрах как е станало 2... Играх хорá – не бях играла от по-миналата Нова година, а инак много обичам. Танцувах на чалга, за първи път през живота си – ок, малко ме е срам да си го призная, но емоцията беше голяма. Емоцията не от музиката, а от хората. Някак си е почти куриозно, когато от другия край на масата идва С. и почти ме дърпа: „Не можеш да ми откажеш тоя танц, това ми е любимата песен...” Не мога, естествено! Куриозното е, че за всичките 20 години с него сме се засичали в автобуса 5-6 пъти и сме отчитали срещата с дистанцирано „здрасти” – толкоз. С. е някогашното ми подопечно двойкарче, хайманата на класа (нали бяха прикрепили по един „отличник” до всеки „лош ученик” да му налива акъл в главата). Със С. после седим прегърнати и си говорим. Повечето ми съученици вече са татковци и говорят за дечицата си с откровено умиление. С. не прави изключение: „Детето ми е най-голямата радост, заради него бързам вечер да се прибера у нас... не съм добре със сърцето, пия лекарства... обаче днеска ми е толкоз драго дето се събрахме, че съм отебал и лекарства, и всичко, ше се напия...” Не усещам как две сълзи са се плъзнали по бузите ми – К., от другата ми страна ми подава салфетка от масата да ги изтрия... По-късно, когато си тръгвам, тръгва с мен – горе-долу в една посока сме и ме изпраща почти до нас.

22 January 2009

Барселона: Icebarcelona


Естествено, не е техен патент – май финландците го бяха измислили, пък им и приляга. Но испанците са построили ледения си бар на плажа.
Въпреки отеклите от километрите обикаляне на забележителности крака не можеш да не танцуваш (приятен хаус) – иначе замръзваш. Когато се озовеш в камерата на минус 6, не те спасяват нито кожуха и ръкавиците, нито Абсолют-ните коктейли. Ледена маса, ледени столове, застлани с еленска кожа, ледено канапе, ледено сепаре... И барманът почти се е вледенил и периодично ни оставя и прескача до по-топлото помещение в съседство. Зачудих се дали му плащат вредни ;)
Сами сме, след като другата компания си е тръгнала след двайсетина минути в леда. Разбираме, че това е обичайното време, което хората прекарват вътре. Ние оставаме двойно повече. Барманът ни пита откъде сме. „Ааааа... вие нямахте газ...” Пичът явно решава, че газовата криза ни е тренирала на студ и затова ни е ок в тая хладилна камера... Пак добре, че не реагира с „аааа, един от вашите ме обра!” или „аааа, Стоичков!” (аман!).

Барселона: каталунски бележки


Напоследък се бях сетила за особеното привличане на Димитър Димов към Испания. Помислих си, че аз съм тъкмо обратното: отидох в каталунската столица без никога да съм имала желание да посещавам тази страна. Само че на десетата минута от стъпването ми на Ла Рамбла реших, че... ами бих поживяла в този град.
Барселона има спокойни жители. Испанците не са красиви, но са любезни и много отзивчиви. Испанките са обикновени, чак невзрачни. Обличат се зле, ако изобщо се гримират - го правят кошмарно.
Барселона има респектираща, смазваща с готическата си тежест стара архитектура в централната част, която в същото време привлича необяснимо с дантелени орнаменти, изящни детайли и тонове история.
Барселона има Гауди. Дни след като ченето ми падна при вида на Саграда Фамилия, все още умът ми не може да осмисли как е възможно толкова гений да сe побира в един единствен човешки мозък. Искрено се възхищавам и – ако не звучи грубо - се забавлявам от тоталното ignore, с което този човек се е отнасял към всякакви прави линии.
Барселона има цветя, цъфнали в средата на януари.
Барселона има доста пренебрежително отношение към английския – испанците са го поиспанчили дотам, че в едно меню прочетох “Especial Spanish cured ham”?!?
Барселона има Ноу Камп. За футболен антифен като мен е жива шега на съдбата да се озове там по време на Барселона – Депортиво (и то при резултат 5:0). Съоръжението е изумително, най-вече с височината си. Изумително е и как 110 хил. души се изнасят оттам за някакви си десетина минути (през над 100 входа!), без ама НИКАКВО блъскане и настъпване. Лично за мен е почти изумително и как вътре вместо бомбички летят хартиени самолетчета...

05 January 2009

Чудомирщини

Неделя вечер, четвърти ден от новата година, сняг трупа от сабахлем.
С приятелката ми влизаме в една от кварталните кръчми да пийнем и да обсъдим „нещата от живота”. Квартална друг път: квартал само на книга, инак си е живо село. Заведението е съвсем празно, но след малко се появяват двама, току що слезли от планината. Поокъснели са, зер, отдавна се е смрачило. Изтупват снега тропайки по дървения под:
„Оооооо, дéца, á за много години!”
Възрастни са, и двамата – приятели на бащата на приятелката ми. Разменяме по две изречения, те си сядат отстрани, на друга маса.
Скоро влита селският (леко) луд Дорчо, нахлупил обичайната широкопола шапка, нахлузил кожени ръкавици без пръсти:
„Ихааааа, за много години бре, живи-здрави!”
Сетне се кротва в едно кьоше, излапва паница шкембе и си тръгва по живо, по здраво.
Викаме сервитьорката да си платим сметката – общо една тъмна, две чаши мавруд, царевица с масло и копър, пилешки хапки.
„Сметката е оправена” – ухилва се момичето. Споглеждаме се – двамата планинари вече са си тръгнали тихомълком.
Излизаме, стоим пред кръчмето и мижим срещу снежинките.
„Единият е Стоян Глигов, ама другия кой е, какво да кажа на наште като им разправям?”
„Ще им кажеш: Мичо на Евето!”

***

„Абе Мичо Бойнин бе!”
„Кой?” – недочува майка ми от кухнята.
„Мичо на Евето” – провиква се баща ми пак.Така е на село. „Аспарух е починал” не говори никому нищо. Обаче „Пуле умрé” е ясно за всички.

03 January 2009

Dreamtime

Най-ужасния период в живота ми досега май са седемте месеца, които изкарах на първата ми работа. Единственото хубаво нещо там беше, че попаднах в почти изцяло мъжки отдел (момичето, което дойде малко след мен, на втория месец побегна с мръсна газ). Бях пряко подчинена на завеждащия отдела – момче 2-3 години по-голямо от мен, което се държеше доста студено и дистанцирано. Някак обаче имах чувството, че това е по-скоро... форма на защитна реакция, да речем. И вместо да имам страх и чувство за подчинение към него, го усещах по-скоро като защита срещу ББ, Големия Лош (ББ беше буквално психопат, известен предимно с това в целия бранш). Д., завеждащият отдела нямаше навика да помага, но по някакъв свой си начин понякога го правеше с мен. Казваше ми, „гледай да ги направиш тея справки докато съм още тук” – и това не значеше „поставям ти невъзможно кратки срокове за да те тормозя”, а „оня с болния мозък ще ти вика ако не ги направиш до края на деня, но мога да ти помогна преди да си тръгна”. Възхищавах му се освен за професионализма и заради олимпийското спокойствие: един-единствен път го видях да си изпуска нервите, и то когато ББ го засегна грозно и умишлено на родно място (Д. беше от малък североизточен град с доста турско население).
С времето обстановката се постопли дотам, че той реагираше колчем успявах да се пошегувам в целия зверилник, а понякога и сам се шегуваше. Веднъж в няколко поредни телефонни разговора и срещи му се оплакваха от какво ли не (включително и от мен), и след като вместо да ме смъмри, той просто въздъхна, „Днес всички ми плачат на рамото”, на мен неволно ми се изплъзна, „Ами сигурно е удобно...”
Миналото лято случайно на Попа срещнах друг бивш колега от фирмата, ИТ поддръжка (на времето вечно го тормозех за щяло и нещяло, нещо като закачка, която той така и не разбра). Не се бяхме виждали 9 години, но той веднага ме позна и подаде ръка с лежерно „здрасти”, все едно последно сме се видели завчера. Все още работеше там, а голямата новина беше, че след броени дни Д. щял да напуска – след като се беше издигнал високо в йерархията, до член на управителния орган.
Нощес сънувах Д. Бях се върнала на работа в онази фирма и пак работехме заедно, само че далеч не беше кошмарно. Бяхме ходили на някаква служебна среща с него, прибирахме се с колата му. И както ми разправяше за дисертацията си, изведнъж го изби на лични откровения: как се разделил с приятелката си Ева (всъщност никога не съм знаела нищо за личния му живот), с която почти щели да се женят вече... Явно този път моето рамо се оказа удобно – само на сън. Той даже се разплака и беше толкова живо, че изведнъж се събудих, аха готова да ревна солидарно...
Идея си нямам какво иде да рече този сън, но не ми се струва като да е на лошо. Безсънната ми серия продължава, и все така нощем се мятам точно като риба на сухо, но поне кошмарите май ги няма – когато изобщо заспивам.

01 January 2009

Love (is) Actually…

…all around.
От една-две години все някоя от националните телевизии ме отменя в организирането на празничен рев по Коледа – този път Нова.
Точно си приготвях диска и тръгна тв рекламата за поредното излъчване.
Киното е една от многото области, в които съм ужасно невежа. Но този е любим филм. И единствения, на който на времето цялото ми самообладание не стигна да задържи сълзите на обществено място: гледах го за първи път в почти празен киносалон, и за първи и единствен път през живота си досега ревах класически публично - ред сълзи, ред сополи. Помня със сигурност и точния момент: парчето на Дайдо.
Сълзите никога не ми се разминават, ама никога.
Инак много се забавлявам на танца на премиера (Хю Грант) на Pointer Sisters.