22 January 2009

Барселона: Icebarcelona


Естествено, не е техен патент – май финландците го бяха измислили, пък им и приляга. Но испанците са построили ледения си бар на плажа.
Въпреки отеклите от километрите обикаляне на забележителности крака не можеш да не танцуваш (приятен хаус) – иначе замръзваш. Когато се озовеш в камерата на минус 6, не те спасяват нито кожуха и ръкавиците, нито Абсолют-ните коктейли. Ледена маса, ледени столове, застлани с еленска кожа, ледено канапе, ледено сепаре... И барманът почти се е вледенил и периодично ни оставя и прескача до по-топлото помещение в съседство. Зачудих се дали му плащат вредни ;)
Сами сме, след като другата компания си е тръгнала след двайсетина минути в леда. Разбираме, че това е обичайното време, което хората прекарват вътре. Ние оставаме двойно повече. Барманът ни пита откъде сме. „Ааааа... вие нямахте газ...” Пичът явно решава, че газовата криза ни е тренирала на студ и затова ни е ок в тая хладилна камера... Пак добре, че не реагира с „аааа, един от вашите ме обра!” или „аааа, Стоичков!” (аман!).

Барселона: каталунски бележки


Напоследък се бях сетила за особеното привличане на Димитър Димов към Испания. Помислих си, че аз съм тъкмо обратното: отидох в каталунската столица без никога да съм имала желание да посещавам тази страна. Само че на десетата минута от стъпването ми на Ла Рамбла реших, че... ами бих поживяла в този град.
Барселона има спокойни жители. Испанците не са красиви, но са любезни и много отзивчиви. Испанките са обикновени, чак невзрачни. Обличат се зле, ако изобщо се гримират - го правят кошмарно.
Барселона има респектираща, смазваща с готическата си тежест стара архитектура в централната част, която в същото време привлича необяснимо с дантелени орнаменти, изящни детайли и тонове история.
Барселона има Гауди. Дни след като ченето ми падна при вида на Саграда Фамилия, все още умът ми не може да осмисли как е възможно толкова гений да сe побира в един единствен човешки мозък. Искрено се възхищавам и – ако не звучи грубо - се забавлявам от тоталното ignore, с което този човек се е отнасял към всякакви прави линии.
Барселона има цветя, цъфнали в средата на януари.
Барселона има доста пренебрежително отношение към английския – испанците са го поиспанчили дотам, че в едно меню прочетох “Especial Spanish cured ham”?!?
Барселона има Ноу Камп. За футболен антифен като мен е жива шега на съдбата да се озове там по време на Барселона – Депортиво (и то при резултат 5:0). Съоръжението е изумително, най-вече с височината си. Изумително е и как 110 хил. души се изнасят оттам за някакви си десетина минути (през над 100 входа!), без ама НИКАКВО блъскане и настъпване. Лично за мен е почти изумително и как вътре вместо бомбички летят хартиени самолетчета...

05 January 2009

Чудомирщини

Неделя вечер, четвърти ден от новата година, сняг трупа от сабахлем.
С приятелката ми влизаме в една от кварталните кръчми да пийнем и да обсъдим „нещата от живота”. Квартална друг път: квартал само на книга, инак си е живо село. Заведението е съвсем празно, но след малко се появяват двама, току що слезли от планината. Поокъснели са, зер, отдавна се е смрачило. Изтупват снега тропайки по дървения под:
„Оооооо, дéца, á за много години!”
Възрастни са, и двамата – приятели на бащата на приятелката ми. Разменяме по две изречения, те си сядат отстрани, на друга маса.
Скоро влита селският (леко) луд Дорчо, нахлупил обичайната широкопола шапка, нахлузил кожени ръкавици без пръсти:
„Ихааааа, за много години бре, живи-здрави!”
Сетне се кротва в едно кьоше, излапва паница шкембе и си тръгва по живо, по здраво.
Викаме сервитьорката да си платим сметката – общо една тъмна, две чаши мавруд, царевица с масло и копър, пилешки хапки.
„Сметката е оправена” – ухилва се момичето. Споглеждаме се – двамата планинари вече са си тръгнали тихомълком.
Излизаме, стоим пред кръчмето и мижим срещу снежинките.
„Единият е Стоян Глигов, ама другия кой е, какво да кажа на наште като им разправям?”
„Ще им кажеш: Мичо на Евето!”

***

„Абе Мичо Бойнин бе!”
„Кой?” – недочува майка ми от кухнята.
„Мичо на Евето” – провиква се баща ми пак.Така е на село. „Аспарух е починал” не говори никому нищо. Обаче „Пуле умрé” е ясно за всички.

03 January 2009

Dreamtime

Най-ужасния период в живота ми досега май са седемте месеца, които изкарах на първата ми работа. Единственото хубаво нещо там беше, че попаднах в почти изцяло мъжки отдел (момичето, което дойде малко след мен, на втория месец побегна с мръсна газ). Бях пряко подчинена на завеждащия отдела – момче 2-3 години по-голямо от мен, което се държеше доста студено и дистанцирано. Някак обаче имах чувството, че това е по-скоро... форма на защитна реакция, да речем. И вместо да имам страх и чувство за подчинение към него, го усещах по-скоро като защита срещу ББ, Големия Лош (ББ беше буквално психопат, известен предимно с това в целия бранш). Д., завеждащият отдела нямаше навика да помага, но по някакъв свой си начин понякога го правеше с мен. Казваше ми, „гледай да ги направиш тея справки докато съм още тук” – и това не значеше „поставям ти невъзможно кратки срокове за да те тормозя”, а „оня с болния мозък ще ти вика ако не ги направиш до края на деня, но мога да ти помогна преди да си тръгна”. Възхищавах му се освен за професионализма и заради олимпийското спокойствие: един-единствен път го видях да си изпуска нервите, и то когато ББ го засегна грозно и умишлено на родно място (Д. беше от малък североизточен град с доста турско население).
С времето обстановката се постопли дотам, че той реагираше колчем успявах да се пошегувам в целия зверилник, а понякога и сам се шегуваше. Веднъж в няколко поредни телефонни разговора и срещи му се оплакваха от какво ли не (включително и от мен), и след като вместо да ме смъмри, той просто въздъхна, „Днес всички ми плачат на рамото”, на мен неволно ми се изплъзна, „Ами сигурно е удобно...”
Миналото лято случайно на Попа срещнах друг бивш колега от фирмата, ИТ поддръжка (на времето вечно го тормозех за щяло и нещяло, нещо като закачка, която той така и не разбра). Не се бяхме виждали 9 години, но той веднага ме позна и подаде ръка с лежерно „здрасти”, все едно последно сме се видели завчера. Все още работеше там, а голямата новина беше, че след броени дни Д. щял да напуска – след като се беше издигнал високо в йерархията, до член на управителния орган.
Нощес сънувах Д. Бях се върнала на работа в онази фирма и пак работехме заедно, само че далеч не беше кошмарно. Бяхме ходили на някаква служебна среща с него, прибирахме се с колата му. И както ми разправяше за дисертацията си, изведнъж го изби на лични откровения: как се разделил с приятелката си Ева (всъщност никога не съм знаела нищо за личния му живот), с която почти щели да се женят вече... Явно този път моето рамо се оказа удобно – само на сън. Той даже се разплака и беше толкова живо, че изведнъж се събудих, аха готова да ревна солидарно...
Идея си нямам какво иде да рече този сън, но не ми се струва като да е на лошо. Безсънната ми серия продължава, и все така нощем се мятам точно като риба на сухо, но поне кошмарите май ги няма – когато изобщо заспивам.

01 January 2009

Love (is) Actually…

…all around.
От една-две години все някоя от националните телевизии ме отменя в организирането на празничен рев по Коледа – този път Нова.
Точно си приготвях диска и тръгна тв рекламата за поредното излъчване.
Киното е една от многото области, в които съм ужасно невежа. Но този е любим филм. И единствения, на който на времето цялото ми самообладание не стигна да задържи сълзите на обществено място: гледах го за първи път в почти празен киносалон, и за първи и единствен път през живота си досега ревах класически публично - ред сълзи, ред сополи. Помня със сигурност и точния момент: парчето на Дайдо.
Сълзите никога не ми се разминават, ама никога.
Инак много се забавлявам на танца на премиера (Хю Грант) на Pointer Sisters.