Чудомирщини

Неделя вечер, четвърти ден от новата година, сняг трупа от сабахлем.
С приятелката ми влизаме в една от кварталните кръчми да пийнем и да обсъдим „нещата от живота”. Квартална друг път: квартал само на книга, инак си е живо село. Заведението е съвсем празно, но след малко се появяват двама, току що слезли от планината. Поокъснели са, зер, отдавна се е смрачило. Изтупват снега тропайки по дървения под:
„Оооооо, дéца, á за много години!”
Възрастни са, и двамата – приятели на бащата на приятелката ми. Разменяме по две изречения, те си сядат отстрани, на друга маса.
Скоро влита селският (леко) луд Дорчо, нахлупил обичайната широкопола шапка, нахлузил кожени ръкавици без пръсти:
„Ихааааа, за много години бре, живи-здрави!”
Сетне се кротва в едно кьоше, излапва паница шкембе и си тръгва по живо, по здраво.
Викаме сервитьорката да си платим сметката – общо една тъмна, две чаши мавруд, царевица с масло и копър, пилешки хапки.
„Сметката е оправена” – ухилва се момичето. Споглеждаме се – двамата планинари вече са си тръгнали тихомълком.
Излизаме, стоим пред кръчмето и мижим срещу снежинките.
„Единият е Стоян Глигов, ама другия кой е, какво да кажа на наште като им разправям?”
„Ще им кажеш: Мичо на Евето!”

***

„Абе Мичо Бойнин бе!”
„Кой?” – недочува майка ми от кухнята.
„Мичо на Евето” – провиква се баща ми пак.Така е на село. „Аспарух е починал” не говори никому нищо. Обаче „Пуле умрé” е ясно за всички.