17 February 2009

Здрав дух в здраво тяло, или...

„Ох, сега се обърни! – изпухтява от умора масажистката. – Стокилограмов човек досега щеше да се е разпаднал в ръцете ми, а на теб даже кожата не мога да ти отлепя... Ти или ходиш на фитнес, или си изциклила съвсем – от работа ли, от що ли...”
През живота си във фитнес зала не съм стъпвала.
А в работата поне от месец е затишие.

12 February 2009

* * *

един от моментите, когато мозъкът ми работи в някакъв safe mode
може би последен

01 February 2009

Един неразделен клас...


„20 години откак сме завършили основното училище??? Абе вие луди ли сте бе!” Обаче се оказаха толкова. И някой си беше направил труда да ги сметне и да организира среща на класа.
Класа, който никога досега, за тези 20 години, не се е събирал, нищо че по-голямата част от него продължава да живее в квартала, в който сме родени и учихме.
Истината е, че никога не съм смятала този клас за „неразделен” – предостатъчно групички имаше в него. И въпреки че по някакъв начин обичах съучениците си, никога не съм се чувствала ценена от тях – винаги съм смятала, че уважението им към мен стига до там да препишат от мен домашното по математика. Не знам дали аз толкова съм се заблуждавала или те толкоз са се променили за тези 20 години, но снощи картинката се оказа съвсем различна.
Бях сред последните, които дойдоха, и съответно седнах в края на масата – далечния. Странно, но повече от половината се изредиха да дойдат да поседят до мен и да поговорим. С голяма част от тези хора снощи разговарях повече, отколкото съм разговаряла за всичкото ни време, прекарано заедно в училище. Срещата беше в 7 и не очаквах да седя до по-късно от 10, но не разбрах как е станало 2... Играх хорá – не бях играла от по-миналата Нова година, а инак много обичам. Танцувах на чалга, за първи път през живота си – ок, малко ме е срам да си го призная, но емоцията беше голяма. Емоцията не от музиката, а от хората. Някак си е почти куриозно, когато от другия край на масата идва С. и почти ме дърпа: „Не можеш да ми откажеш тоя танц, това ми е любимата песен...” Не мога, естествено! Куриозното е, че за всичките 20 години с него сме се засичали в автобуса 5-6 пъти и сме отчитали срещата с дистанцирано „здрасти” – толкоз. С. е някогашното ми подопечно двойкарче, хайманата на класа (нали бяха прикрепили по един „отличник” до всеки „лош ученик” да му налива акъл в главата). Със С. после седим прегърнати и си говорим. Повечето ми съученици вече са татковци и говорят за дечицата си с откровено умиление. С. не прави изключение: „Детето ми е най-голямата радост, заради него бързам вечер да се прибера у нас... не съм добре със сърцето, пия лекарства... обаче днеска ми е толкоз драго дето се събрахме, че съм отебал и лекарства, и всичко, ше се напия...” Не усещам как две сълзи са се плъзнали по бузите ми – К., от другата ми страна ми подава салфетка от масата да ги изтрия... По-късно, когато си тръгвам, тръгва с мен – горе-долу в една посока сме и ме изпраща почти до нас.