28 March 2009

Some People

Лудите, заради които за три часа забравих собствените си лудости: Скот Фицджералд и Дейвид Финчър.

04 March 2009

The Right Time

Снощи бях на зъболекар. Не че нещо – „текущи” пломби. Амалгамата (макар и шесто поколение) е по-трайна, но не е естетична за разлика от фотополимера, който обаче има „срок на годност” едва 5-6-7 години. „Дори и по-малко: ако не е направена качествено, се появява невидим процеп между зъба и фотополимера, където се задържат вещества, които разрушават зъба – и трябва да се подмени” – информираха ме наскоро.
Между другото, в клиниката, в която ходя, ме разглезиха. В началото отказвах, но после премислих отношението си към упойките: ако мога да спестя някоя болка – нека да я спестя, без друго ми остават достатъчно други болки за понасяне...
Неотдавна открих, че съм изгубила една от неприятните „шиечни” пломби: досами венеца. И се видях принудена да си запиша час отново при д-р К. Различното беше, че след като сестрата ме настани на стола вместо д-р К. видях непознато лице: „Всъщност д-р К. не работи вече тук... Ако държите да останете при него...” В първия момент ме доядя на рецепционистката: беше редно да ми го каже по телефона, когато си записвах час, а тя го беше премълчала. Явно целта беше да ме задържи като пациент на клиниката, но този ли беше начинът...
Случайно не държах на д-р К. – дразнеше ме надменното му отношение. Тъй че се оставих в ръцете на момчето срещу мен. Д-р Н. е 4 години по-млад от мен, има ужасно внимателни ръце и обяснява всичко – дори повече от необходимото. Даже ме глези с „упойка за упойката”: „Пациентите я харесват: има вкус на ягодка... Всъщност на малина, във Вашия случай...”
Остава ми още една пломба, но ненадейно снощи докторът ме информира, че имам мъдрец за вадене. „Не е спешно – може да минат и две години докато почне да Ви създава проблеми, но просто да започнете да свиквате с мисълта... Като Ви се появи настроение за вадене на зъб...” После се апострофира сам: „Аз пък се изказах: все едно някога идва такова желание...” „Не, защо – аз точно така постъпих с предишния мъдрец...” Младежът се учуди, но не му обяснявах повече. Сигурно си представи, че откачалката на стола му една слънчева сутрин се е събудила с мисълта, „Колко хубаво би било, ако днес ми извадят зъб!”
Всъщност беше преди 2,5 години, всред лятото на 2006, и бях чакала 2-3 години докато се появи Моментът. Може да е смешно, но се оказа най-зареждащото събитие от много години: концерт на живо на най, НАЙ-любимата ми група, нещо, за което дори не бях мечтала. Случайно повлече и друго събитие – сладко и хубаво. „Ако сега не махна гадния зъб – друг път няма да е” – мина ми през ума. Още е жив споменът за жената-касапин, която за 30 мин успя почти да разцепи челюстта ми. Часове след операцията нервната ми система все още възпроизвеждаше движенията й, макар аулина.
Въпреки това и въпреки трите дни болнични, в които се хранех само с картофено пюре и банани, споменът ми за това време е по-скоро хубав – естествено, не заради самата операция, а заради всичко покрай нея, заради Момента. Тогава някак си вярвах, че наистина всичко си има точното време – ама наистина всичко. Днес най-голямото ми желание е пак да имам тази вяра. Защото онова уж хубаво и сладко нещо към днешна дата върви ужасно криво. Чудя се кога ли ще дойде времето за следващия – осми горе в ляво.