28 May 2009

Мъничко Райнов

След като три вечери подред се канех да се разложа по лятному в семплия шезлонг на терасата и все не оставаше време, на четвъртата заваля. Напук на целия свят опнах шезлонга вън под стряхата, увих се с одеяло и заспах в дъжда.

Downtown People

По-рано понякога си мечтаех да работя в центъра. От около година и половина това вече е факт. Обаче когато изляза от офиса на обяд и тръгна по Графа, нервичките ми се късат от пълчищата, които се влачат без да се строят в „бавната лента”. При това ми е ясно, че проблемът си е мой, не техен, и просто задължително вървя по трамвайната линия вместо по тротоара.
Странно е, че тълпата на плажа обаче трудно ме изнервя – може би защото имам страх от водата и безлюдните плажове не ми създават особен комфорт.
Вчера след работа (и след доста изнервен ден, който сама си бях образувала) излязох от офиса с единственото желание да се размажа в някакъв удобен стол, различен от този зад бюрото. Докато се опитвах да си подредя обърканите мозъчни клетки вървейки по тротоара на булеварда, някакво момче изведнъж сграбчи ръцете ми?!?
„Не мисля, че се познаваме” – опитах се да предвидя репликата.
„Ама аз... наистина се припознах! – не пускаше ръцете ми той. – Това може би е знак, че трябва де се запознаем...”
Всъщност не изглеждаше зле и не си дръпнах веднага ръцете, но накрая ги изтеглих:
„Тук няма знаци.”
„Напротив – ето го!” – и посочи близката пътна табела за разрешен десен завой.
„Не, тези са други...”
Знаците и хората... май са ми твърде сложни за разбиране.