30 September 2009

Сряда вечер

Одеве, докато чаках на спирката, ме попитаха за химикал... Имах в себе си – междувременно дойде автобусът и така и не ми го върнаха.
Все ми е тая, но се сетих как преди време ме помолиха за химикал на централно софийско кръстовище докато пресичах – и реакцията ми тогава беше, „аз да не съм подвижна книжарница!”
"Аз пиех четвъртинка и на другия ден ходех замаян!" - възкликна колегата след като чу какво сънотворно пия.
"Аз пия цяла таблетка и понякога не действа..."
"Значи носиш на сънотворни"
"Или просто нервите ми са тотално оголени..."
В автобуса гушнах в скута си дъщеричката на една съседка – тя го прибираше от репетиция в детския радиохор на БНР. Държах детето в себе си и се питах къде чак толкоз греша и кое не успявам да науча, че все „на този урок” стоя...

14 September 2009

My Exotic Holiday: v. 2009


За първи път преминах българската граница преди близо 3 години: към съседна Гърция. Удивлението ми тогава беше голямо: впечатляваше ме всеки надпис на гръцки, всеки местен, който говореше на гръцки, всеки поглед към синьото Бяло море...
Не съм пътувала много зад граница и въпреки това тези дни, когато стъпих не просто в друга страна, но и на друг континент с друга религия, коренно различна култура и всичко... ами някак, нямаше много удивление – въпреки изключително различния пейзаж, хора, архитектура... Все едно вече съм била там, и все пак не точно déjà vu.
Някаква си една седмица и вече толкова свикнах с палмите, жаркото слънце, патладжаните, африканските мюсюлмани, които хем се закачат по плажа, хем „спазват дистанция”, и доста соленото море, че сега трудно – ама МНОГО трудно - приемам облаците, ябълковите дървета и все още зелената планина наблизо.
От Тунис ми остават повече от 2 хиляди снимки, картата на страната – подарък от симпатичния ни гид, усещането за суха сол, което остава по тялото след къпане в морето, пазарлъците на тунизийците на пазара, любезните им усмивки - искрени при това, неизменните поздрави на жената, която почистваше хотелската стая, споменът за гледката на гроздовете фурми, висящи на палмовите дървета, екстремното лашкане с джипа в пустинята, както и най-хубавото за мен изживяване – язденето на камила. Няма такова усещане: животното под теб пристъпва сред пясъчни дюни... и няма такъв късмет: в Сахара завалява дъжд, чудо на чудесата, случва се веднъж-два пъти в годината, и ние го уцелихме...
А, да: в килимарницата в Карауан ми носят специален чай, в самолета ми носят специално кафе (въпреки че разнасяха само студени напитки).
„Ти какво им правиш на хората, че си обект на такова специално отношение?”
„И аз това се питам...”