На запад от Ада
Притичвам от втория етаж надолу с торбичката Zara, притеснявам се, че ме чакат.
„И влизаш в тоя номер дънки? Ама да, като те гледам, направо си се стопила, и лицето ти е изпито...”
Допреди 1-2 седмици вероятно наистина нямаше да вляза в този номер дънки... Както и да е.
Бягам към Италия, за да избягам от собствените си демони, от онова свое аз, което е най-големия ми враг. През първите два дни не успявам: продължавам да ходя все едно съм с похлупак на главата, някаква каска с тъмно стъкло пред очите, която ми пречи да виждам...
Милано не ми създава много по-различно усещане от София, а бях очаквала нещо като Барселона... И хората не ми харесват – вървят като багери, никой не прави място на другия, не отстъпва път... Просто са ГРУБИ – във всеки смисъл. Без значение родени италианци, жълти или черни. И, да, ужасно дълго трябва да ги чакаш да те обслужат в магазина – те просто се мотаят. И трябва изрично да им обърнеш внимание, че не говориш италиански, за да проговорят ужасния си английски...
Но влизам в Миланската катедрала и се озовавам на класическа меса – краката ми се разтреперват, чувствам се по някакъв особен начин, освободена - поне за малко - и се разплаквам...
На третия ден, след 2,5 часа път с влак се оказвам във Венеция и там вече „каската” май пада... Стоя на Ponte di Rialto и си мисля, че... Този град е нереален, като от приказка е, няма такъв град... Все едно някой го е сънувал, видял го е в болния си мозък и го е сътворил...
Преди 9 години мой близък беше посрещнал Нова Година тук, във Венеция. Може би оттогава бях с нагласата, че е само въпрос на време да дойда тук , без да ми е дестинация – цел. Скоро бях прочела и статия за града в National Geographic – обективна отвсякъде, с гледната точка и на кмета, и на жителите. С детайлно описание на влагата, проблемите с водата, напредничавите инженерни изобретения за спасяване от наводненията.
Аз не смятам да живея там. Бих останала не за един, но за 5-6 дни – така че с любим човек да обикалям лабиринта от улички, да снимам каналите и мостовете с всевъзможни ефекти, експонации и осветление... Инак... да – градът е мъртвило и депресиращ – стар и мухлясал... Не знам защо, обаче такива места ме привличат по някакъв особен начин – всеки път се чудя какво ли е вътре, как ли живеят или са живели хората там ВЪТРЕ, какъв ДУХ има там...
Стигаме до Сан Марко и гълъбите ни нападат – защото носим храна. Няма такова преживяване... Кацат по ръцете, раменете, дори висят оплетени в косата, по няколко наведнъж. И нищо чудно, че при такова нашествие се оказвам с наакано яке ...
„И влизаш в тоя номер дънки? Ама да, като те гледам, направо си се стопила, и лицето ти е изпито...”
Допреди 1-2 седмици вероятно наистина нямаше да вляза в този номер дънки... Както и да е.
Бягам към Италия, за да избягам от собствените си демони, от онова свое аз, което е най-големия ми враг. През първите два дни не успявам: продължавам да ходя все едно съм с похлупак на главата, някаква каска с тъмно стъкло пред очите, която ми пречи да виждам...
Милано не ми създава много по-различно усещане от София, а бях очаквала нещо като Барселона... И хората не ми харесват – вървят като багери, никой не прави място на другия, не отстъпва път... Просто са ГРУБИ – във всеки смисъл. Без значение родени италианци, жълти или черни. И, да, ужасно дълго трябва да ги чакаш да те обслужат в магазина – те просто се мотаят. И трябва изрично да им обърнеш внимание, че не говориш италиански, за да проговорят ужасния си английски...
Но влизам в Миланската катедрала и се озовавам на класическа меса – краката ми се разтреперват, чувствам се по някакъв особен начин, освободена - поне за малко - и се разплаквам...
На третия ден, след 2,5 часа път с влак се оказвам във Венеция и там вече „каската” май пада... Стоя на Ponte di Rialto и си мисля, че... Този град е нереален, като от приказка е, няма такъв град... Все едно някой го е сънувал, видял го е в болния си мозък и го е сътворил...
Преди 9 години мой близък беше посрещнал Нова Година тук, във Венеция. Може би оттогава бях с нагласата, че е само въпрос на време да дойда тук , без да ми е дестинация – цел. Скоро бях прочела и статия за града в National Geographic – обективна отвсякъде, с гледната точка и на кмета, и на жителите. С детайлно описание на влагата, проблемите с водата, напредничавите инженерни изобретения за спасяване от наводненията.
Аз не смятам да живея там. Бих останала не за един, но за 5-6 дни – така че с любим човек да обикалям лабиринта от улички, да снимам каналите и мостовете с всевъзможни ефекти, експонации и осветление... Инак... да – градът е мъртвило и депресиращ – стар и мухлясал... Не знам защо, обаче такива места ме привличат по някакъв особен начин – всеки път се чудя какво ли е вътре, как ли живеят или са живели хората там ВЪТРЕ, какъв ДУХ има там...
Стигаме до Сан Марко и гълъбите ни нападат – защото носим храна. Няма такова преживяване... Кацат по ръцете, раменете, дори висят оплетени в косата, по няколко наведнъж. И нищо чудно, че при такова нашествие се оказвам с наакано яке ...
Comments