26 February 2010

Снабдяване, circa 2010

Имам нова дефиниция за „класика”: порой от сълзи на гишето на N-тата проверена аптека, в която най-сетне е налице идиотският свръхнов антидепресант.
Преди 12 години по това време тъкмо бях напуснала първата си работа – в снабдяването на водещия дистрибутор на лекарства тогава. След някакви си 7 месеца там, които обаче скъсиха живота ми с поне 7 години. Шефът беше пословичен психопат, известен точно с това в бранша. Имаше и друга истина: в аптеките на фирмата изключително рядко се случваха „откази” – тоест, лекарство, което да е потърсено и да е отказано на клиента поради липса. Аз си знам и още помня с колко нерви плащаше отделът ни за това и какво се случваше на оперативките в понеделник сутрин. Аз си знам и още помня как шефът не би приел дори трета световна война като обяснение за някакъв „отказ”. Аз си знам и още помня как търсех инсулини за болниците. Аз си знам и още помня как в последния си работен ден пренасях от склада кашончето ампули за безнадеждно болното момче от рядка форма на рак във Военна болница. Аз си знам и още помня как „съзерцавах” безкрайните рафтове лекарства в склада и недоумявах как така сред тях не се намира нито едно, което да спаси живота на вуйчо ми. Мога да изпиша така буквално стотици страници.
Много добре си спомням и колежката, която работеше с френските Лаборатоар Сервие, производителя на лекарството, което търсих вчера.
Заради всичко това истински се отчаях, когато дори от „подопечната” на компанията аптека снощи ми отказаха препарата – просто си помислих, че щом там го няма, значи никъде го няма. Оказа се, че или нещата са се променили, или просто извадих късмет в Ремедиум - аптеката, от която досега си бях купувала само козметика и където най-малко очаквах да открия лекарството. Точно в този момент ми избиха нервите и буквално се разхлипах – бузите ми се мокреха и мокреха и не можех да се спра. Аптекарката насреща само ме погледна напълно безучастно докато ми подаваше кутийката. Единственият израз на бегло съчувствие като че ли се съдържаше в колебливото „Имате ли рецептичка?” – зер, то нещата са видни и без рецепта.

12 February 2010

For the Very First Time

Когато бях на 15, стъпих за първи път на зимни кънки. Стори ми се ужасяващо да усещам толкова нестабилна повърхност под краката си и не можех да повярвам, че хората правят такива чудеса на леда. Мина доста време докато започна да балансирам, а чудесата си останаха далеч, но изобщо нямах и амбиции за такива.
Пак на 15 щях да се уча да плувам – цяла група хора чакахме треньора на Спартак, който така и не се появи, а аз си останах с фобията към водата.
На 24 започнах курс по кормуване – първият ме опит да шофирам беше катастрофален (не в буквалния смисъл, слава Богу). Днес, десет години по-късно и с книжка, все още отказвам да шофирам – мил ми е животът просто.
Следващ неуспех – преди три години започнах да пия първия антидепресант. Осем месеца по-късно излязох от кабинета на д-р Психо (както „мило” го наричах не без щипка самоирония) с твърдата убеденост, че няма да позволя повече нищо и никой да ме върнат в такова състояние. По стечение на обстоятелствата изпих последната таблетка на рождения си ден. След още година и половина обаче се оказах с Епизод 2: видима заплаха – и нов антидепресант. Нови шест месеца и номер три:
„Този е най-новият на пазара. Новото е, че...” – еди какво си, не е интересно.
„Пак ли 6-9 месеца?”
„Да, това е практиката при всички.”
„Просто си помислих, че след като е нещо качествено ново, може и в това отношение да са направили революция...”
Поне на едно нещо се научих през това време: да не обвинявам другия, а да откривам причината у себе си - че колко неоснователна вина, гняв и яд стоварих върху милото момче с нежна душа, и колко грозно се държах...
Трудните първи пъти. Един обаче ми се получи – и то не просто ми се получи. И досега съм убедена, че моят Онзи Първи Път е бил най-желания, най-щастливия и най-красивия от всички жени на света.