For the Very First Time
Когато бях на 15, стъпих за първи път на зимни кънки. Стори ми се ужасяващо да усещам толкова нестабилна повърхност под краката си и не можех да повярвам, че хората правят такива чудеса на леда. Мина доста време докато започна да балансирам, а чудесата си останаха далеч, но изобщо нямах и амбиции за такива.
Пак на 15 щях да се уча да плувам – цяла група хора чакахме треньора на Спартак, който така и не се появи, а аз си останах с фобията към водата.
На 24 започнах курс по кормуване – първият ме опит да шофирам беше катастрофален (не в буквалния смисъл, слава Богу). Днес, десет години по-късно и с книжка, все още отказвам да шофирам – мил ми е животът просто.
Следващ неуспех – преди три години започнах да пия първия антидепресант. Осем месеца по-късно излязох от кабинета на д-р Психо (както „мило” го наричах не без щипка самоирония) с твърдата убеденост, че няма да позволя повече нищо и никой да ме върнат в такова състояние. По стечение на обстоятелствата изпих последната таблетка на рождения си ден. След още година и половина обаче се оказах с Епизод 2: видима заплаха – и нов антидепресант. Нови шест месеца и номер три:
„Този е най-новият на пазара. Новото е, че...” – еди какво си, не е интересно.
„Пак ли 6-9 месеца?”
„Да, това е практиката при всички.”
„Просто си помислих, че след като е нещо качествено ново, може и в това отношение да са направили революция...”
Поне на едно нещо се научих през това време: да не обвинявам другия, а да откривам причината у себе си - че колко неоснователна вина, гняв и яд стоварих върху милото момче с нежна душа, и колко грозно се държах...
Трудните първи пъти. Един обаче ми се получи – и то не просто ми се получи. И досега съм убедена, че моят Онзи Първи Път е бил най-желания, най-щастливия и най-красивия от всички жени на света.
Пак на 15 щях да се уча да плувам – цяла група хора чакахме треньора на Спартак, който така и не се появи, а аз си останах с фобията към водата.
На 24 започнах курс по кормуване – първият ме опит да шофирам беше катастрофален (не в буквалния смисъл, слава Богу). Днес, десет години по-късно и с книжка, все още отказвам да шофирам – мил ми е животът просто.
Следващ неуспех – преди три години започнах да пия първия антидепресант. Осем месеца по-късно излязох от кабинета на д-р Психо (както „мило” го наричах не без щипка самоирония) с твърдата убеденост, че няма да позволя повече нищо и никой да ме върнат в такова състояние. По стечение на обстоятелствата изпих последната таблетка на рождения си ден. След още година и половина обаче се оказах с Епизод 2: видима заплаха – и нов антидепресант. Нови шест месеца и номер три:
„Този е най-новият на пазара. Новото е, че...” – еди какво си, не е интересно.
„Пак ли 6-9 месеца?”
„Да, това е практиката при всички.”
„Просто си помислих, че след като е нещо качествено ново, може и в това отношение да са направили революция...”
Поне на едно нещо се научих през това време: да не обвинявам другия, а да откривам причината у себе си - че колко неоснователна вина, гняв и яд стоварих върху милото момче с нежна душа, и колко грозно се държах...
Трудните първи пъти. Един обаче ми се получи – и то не просто ми се получи. И досега съм убедена, че моят Онзи Първи Път е бил най-желания, най-щастливия и най-красивия от всички жени на света.
Comments