Къде е д-р Спок
„Амче той рейса си е цяла социална мрежа” – отбелязва един приятел в автобуса докато обсъждаме нещо от фейсбук, като вижда, че на една от спирките се качва снаха му.
Та, мойта „социална мрежа” – номер 67 – е сбирщина от всякакви cartoons, както казваше друг приятел. От доста време сутрин „мрежата” е опищяна от две хлапета (3-5 годишни), водени от безхаберната им баба, които се „драчат” и цвърчат фалцетно на невъзможни честоти. Тази сутрин седнах до тях – просто другата опция беше до смрадлив бозав на цвят субект. Забележителното беше, че малко след като извадих от чантата някаква брошура за четене, по-голямото хлапе измъкна детска книжка и се захласна в нея, а другото се заблея през прозореца. И се възцари блажена тишина.
За първи път се замислих какво бих правила на мястото на бабата: първосигналната реакция на страничния човек е нещо като, „тая жена защо малко не ги обуздае”. В същото време човек не може да очаква децата да се държат като възрастни, да говорят премерено, да прескачат локвите и да гледат сериозно. И слава Богу.
Скоро, здраве и живот, ще ставам леля, а кога ще ставам майка, един Господ знае. Ако обаче перспективата за деца ме плаши основно с раждането и първите месеци след това, когато си представям как няма да знам какво да правя с това парче месо, за да оцелее, то май не по-малко плашещо е каква вселена ще създам в главата на това дете – така че хем да не се рита с околния свят, хем да наджапва смело в локвата, когато там забелязва ценно откритие в лицето на мърлява жаба.
Та, мойта „социална мрежа” – номер 67 – е сбирщина от всякакви cartoons, както казваше друг приятел. От доста време сутрин „мрежата” е опищяна от две хлапета (3-5 годишни), водени от безхаберната им баба, които се „драчат” и цвърчат фалцетно на невъзможни честоти. Тази сутрин седнах до тях – просто другата опция беше до смрадлив бозав на цвят субект. Забележителното беше, че малко след като извадих от чантата някаква брошура за четене, по-голямото хлапе измъкна детска книжка и се захласна в нея, а другото се заблея през прозореца. И се възцари блажена тишина.
За първи път се замислих какво бих правила на мястото на бабата: първосигналната реакция на страничния човек е нещо като, „тая жена защо малко не ги обуздае”. В същото време човек не може да очаква децата да се държат като възрастни, да говорят премерено, да прескачат локвите и да гледат сериозно. И слава Богу.
Скоро, здраве и живот, ще ставам леля, а кога ще ставам майка, един Господ знае. Ако обаче перспективата за деца ме плаши основно с раждането и първите месеци след това, когато си представям как няма да знам какво да правя с това парче месо, за да оцелее, то май не по-малко плашещо е каква вселена ще създам в главата на това дете – така че хем да не се рита с околния свят, хем да наджапва смело в локвата, когато там забелязва ценно откритие в лицето на мърлява жаба.
Comments