02 October 2011

Пишман IT


Лаптопът ми (а.к.а. Делю) ми служи повече от безупречно вече 3,5 години.

На времето го избирах месец и половина, но той си ми беше първата любов. Признавам си, че тогава отчасти ми повлия това Made in Ireland на долната му част, което си е жива екзотика сред океана от китайско, корейско и прочие азиатско. И още помня коментара за Dell в един форум: „ок са, само се надявай да не уцелиш партида, сглобявана в деня след Свети Патрик”.

Е, явно не уцелих такава. За 3,5 години Делю нито беше отварян (и съответно почистван вътре), нито дори беше преинсталиран Windows (Делю дойде при мен като tabula rasa без никаква ОС, даже без DOS) – от една страна на принципа „щом нещо работи – не се пипа”, от друга – малко не мога да се справя съвсем сама с преинсталацията, а и перспективата да започна наново, от нула да събирам и пълня всичките програмища, програми, програмки, програмчици, драйвери за какво ли не, и прочие софтуерен талаш, ми се струва апокалиптична.

Но преди месец и нещо Делю почна да забива по няколко пъти на ден, обикновено докато е на батерия и когато го премествам. След някоя и друга седмица го дадох на сервиз (а.к.а. болничка ;)) Чичо доктор обаче не успя да му постави диагноза – логично, след като близо 2 дни Делю се беше държал перфектно там. Тестове на хард, памет, температури – всичко ок.

У дома обаче всичко продължи по старому, че и по-зле – стигна се до разни досовски извращения... Сменях мишки, пусках някакви registry scan/repair (не че знам какво е и за какво е)... И накрая ми се отвори третото око и получих гИниално прозрение: проблемът е в скайп! Затова и при чичо доктор се е държал добре – там никой не му е пускал скайп.

Какво направих със смотания скайп ли? За начало близо цял ден не го пусках – и Делю беше ок. Смятах да го преинсталирам (скайп), но междувременно взех, че обърнах внимание на „надписа” в прозореца му, който се появяваше от известно време: някакъв (крайно подозрителен според мен) файл BTSTAC~1.exe искаше да му разреша достъп. Ми разреших му най-накрая, по-зле едва ли можеше да стане.

И явно това е бил ключът от палатката – Делю вече не забива. Направо ще си ударя дупето в тавана.

Big Brother

“Фейсбук се промени. Всички коментари и харесвания вече стават публично достъпни в Google. Моля, направете ми услуга: Поставете мишката в/у името ми, изчакайте да се появи малкото прозорче, кликнете в/у "абониран" (subscribed) и отмаркирайте "изказвания и харесвания". По ваша молба ще направя същото и за вас. Така коментарите ни за близки и приятели няма да стават публични. Благодаря. Копирайте това като ваш статус ако не желаете и най-малкото ви действие да бъде виждано от всички в менюто отдясно. Благодаря!”

След като прочетох горното около шести път в news feed-а във фейсбук, малко почна да ми писва. Хората ги е друснала някаква параноя. От една страна, privacy настройките на фб вече са доста гъвкави (ок, може и да са малко сложнички), за да спамиш приятелите си по такъв начин. Ами разцъкайте ги тея настройки, и ако пак не ви устройват – за какъв ви е тогава изобщо да поствате „тайните” си неща? Да, аз също скривам определени неща от определени хора – да речем, че по дадени теми сме на различни позиции и не искам да споря с тях и да си създавам излишни (наистина излишни) конфронтации.

Смешна ми е и параноята, че „гугъл ще разбере всичките ми кирливи ризи”. Първо, на гугъл му е през оная работа точно за теб, извинявай. И другия път преди да мрънкаш срещу лошия гугъл, си дай сметка за това какво получаваш от него (в повечето случаи за отрицателно време): от рецепта за свинско шпиковано с моркови, пръскане на овошките срещу серен червей и рождения град на Кичка Бодурова, през продуктовата листа на Техномаркет, най-добрата оферта за спа почивка и магазини за пердета с промоции, до броя на ветрогенераторите в Дания, оценка на състоянието на околната среда в община Трекляно и причини за измирането на ксилопараметапитеците през палеозоя. Сметни си ако можеш тея ползи срещу разхода за кирливите ти ризи и после пак ще си говорим.

И последно: крайно време е да свикнеш с мисълта, че в нета няма тайни. Големият брат гледа. Ако не ти харесва – слизай на следващата спирка.

02 September 2011

Dolphin’s Cry


- Это папугай?

- Нет, это ОНИ!

Диалогът се води на опашката пред мен на входа във варненския делфинариум, където се чуват пронизителните писъци на животните преди поредното представление. Точно три дни преди тялото на убит делфин да изплува на „Корал”.

Истерията според мен е преувеличена, но преди някой да ме е заплюл за тези думи, ще кажа, че причината да смятам така, е че не откривам голяма разлика между убийството на това животно и което и да било друго. Така, както и много се шумя за убийството на Яна Кръстева – а то далеч не е единствено, или за убийството (така и не знам трябва ли да е в кавички) на бебето в болницата в Горна Оряховица, или на онова около 5-годишно момченце преди десетина години, заради което таксиметровите шофьори блокираха центъра на София.

Не съм безчувствено дърво – просто си давам сметка, че това са отделни от много такива случаи, които поради някаква причина получават обществено и медийно внимание за разлика от масата подобни.

В случая с делфина е обяснимо – става въпрос за особено, да го наречем симпатично животно. Колкото и да звучи странно, не съм гледала „Ум белия делфин” като малка, или поне нямам конкретен спомен за това, но все пак имам огромна слабост към тези животни, отдавна.

Та три дни преди случая „Корал” ги видях за първи път на живо. Преди представлението дори отидох и попитах една жена от екипа на делфинариума дали има начин да погаля някой от петимата, но ми отказаха. А ми се е случвало дори да сънувам, че съм прегърнала делфинче – така, както се гушка коте или куче. (Дори съм наричала специален човек „делфинче”, противно на неговото „кашалот”:)

Носят се легенди за интелигентността им, но за мен най-впечатляващото от видяното в делфинариума беше, че когато играеха „волейбол” с треньора си, трите животни не просто се редуваха в поемането на топката в зазубрена последователност, а очевидно преценяваха кой кога да я поеме. И със сигурност са по-добри волейболисти от мен J

06 May 2011

Защо кокошката не лети като другите птици и други важни отговори според децата

Децата задават страшно много въпроси, но в отговорите им има вселенска мъдрост.

С благодарност към Венцислав Димитров, Любов Костова, SHMATKO и Вики.

Какво е душата?

  • Душата е, когато мама ти сложи сладки на масата, а ти оставяш на братчето си. (8 г.)
  • Душата има форма на сърце. (8г.)

Какво е тъгата?

  • Тъгата е, когато един човек отива при друг и много пие. (7 г.)

Защо конете имат подкови?

  • На коня му слагат подкови, защото те са по-леки от него и се движат по-бързо. (8 г.)
  • На коня му слагат подкови, за да не падне по гръб. Когато му дръпнат повода, той се спира, благодарение на подковите. (9 г.)
  • На коня му слагат подкови, за да тропа по улиците, защото иначе не би бил кон. (7 г.)

Какво означава думата "модерен"?

  • Модерен е, когато видиш нещо хубаво и скъпо, а нямаш пари. (12 г.)

Как се прави парфюм?

  • Парфюм се прави от вода, запушалка и парфюм. (5 г.)

Как успяват прелетните птички да летят ден и нощ хиляди километри?

  • Лястовичките, когато тръгват за топлите страни, по пътя се настаняват на щъркеловите крила и си почиват. Когато тръгнат на такъв далечен път, птиците си взимат ядене. Преди да отпътуват, стоят месец-два да си починат. (7 г.)

Как се разбират птиците или животните помежду си, когато ние хората си говорим и понякога не се разбираме?

  • Птиците и животните се събират и си говорят шепнейки, а на нас ни казват само "мяу". (10 г.)
  • Рибите се разбират помежду си, когато правят мехурчета с уста. (8 г.)
  • Рибите се разбират чрез знаци. Майка им ги учи на азбуката на перките. (8 г.)

Как хората от телевизията знаят какво ще бъде времето утре?

  • Човекът от телевизията знае, че утре ще вали, защото чете какво е написала майка му. (6 г.)

Ако Земята се върти, защо не падаме от нея?

  • Върти се само Земята, асфалтът не се върти. (6 г.)
  • Земята е кръгла, но ние не падаме от нея, защото улиците са прави. (8 г.)
  • Земята има кръгла форма. Ние не падаме, защото не ходим там, където е кръгла. (7 г.)

Защо Земята се върти?

  • Земята се върти, за да имат всички страни Земя. Тя, когато се върти, дава Земя на всички страни. (7 г.)

Какво е затъмнението?

  • Затъмнението е липса. (12 г.)

Какво е амбиция?

  • Амбицията в живота означава да си егоист. (10 г.)

Какво е възрастният?

  • Възрастен означава възрастно дете. (10 г.)

Какво е усмивката?

  • Да се усмихваш означава да се смееш наум. (8 г.)
  • Да се усмихваш е, когато някои хора се смеят със затворена уста, за да не пречат на другите. (7 г.)

Защо се мием със сапун?

  • Ние се мием, за да вкараме сапун в очите на микробите. (5 г.)

Какво е дрогата?

  • Дрогата е вид растение, което гангстерите изсушават и взимат като медикамент, за да забравят постъпките си. (14 г.)

Какво са сълзите?

  • Сълзите са направени от морето и затова са солени. (7 г.)
  • Сълзите се появяват, когато мозъкът мисли и се изпотява и потта излиза през очите. (11 г.)

Какво е газирана вода?

  • Газираната вода е вода с капчици. (7 г.)

Колко години трае детството?

  • Децата живеят 35 години, младите хора 25, а възрастните за 5 години умират. (8 г.)
  • Детството продължава най-дълго и през цялото време искаш да пораснеш. (9 г.)
  • Детството продължава 5 години и след това идва училището. (6 г.)
  • Детството продължава 20 години и след това децата започват да остаряват. Старостта продължава до 88, а след това ставаш на 89 и трябва да умреш. (7 г.)

Какво е талант?

  • Талантът е красота на мисълта. (12 г.)

Какво е мъглата?

  • Мъглата е дим, който отива на небето, защото тук вече няма място. (7 г.)
  • Мъглата е гъста светлина, през която човек не може да вижда. (9 г.)
  • Мъглата е светла тъмнина. (5 г.)
  • Мъглата е замръзнал вятър. (7 г.)
  • Мъглата е небе, дошло на земята. (7 г.)

Какво е небето?

  • Небето се разхожда високо и се огъва. (7 г.)

Какво са микробите?

  • Микробите са много малки бръмбарчета, които се крият. Те виждат, че си си купил картофи, скачат върху тях и ако не ги измиеш, умираш. (7 г.)
  • Микробите влизат в човека и там оставят всякакви мърсотии, защото са им мръсни краката и така човек се разболява. (7 г.)

Как светят светулките?

  • Светулките имат мъничко коса и газ и джуджетата им дават огън да се запалят. Светулките не умират, те светят докато изгасне огъня и когато им порасне още коса пак светят. (10 г.)
  • Светулките могат да светят, защото са късчета от звезда. Когато умре човек, пада звезда и от тази звезда се раждат светулки. (10 г.)
  • Светулките са мънички, имат лампа и ходят при хората, които сънуват, осветяват ги с лампата, за да видят какво сънуват. (7 г.)

Защо някои охлюви имат къща, а други не?

  • Някои охлюви си имат къщички, защото са спестявали, не са яли картофи, а само цветя и така с времето си построили къщички. (7 г.)

Дали звездите и светулките си говорят нещо през дългата нощ?

  • Звездите питат малките светулки какво правят през късия си живот, а светулките се чудят какво ядат звездите, че живеят толкова дълго. (12 г.)

Дали сънят изцапва хората, че сутрин си мият лицето и ръцете?

  • Тъй като сънят е черен, трябва сутрин да се мием. (11 г.)

Защо някои паяци имат кръстче на гърба си?

  • Защото са свещеници на паяците. (7 г.)

Защо диригентът маха с ръце и пръчица, когато дирижира?

  • Той ръкомаха, за да покаже посоката на звука. (11 г.)
  • Диригентът има пръчица, защото е грозно да показва с пръст на контрабасиста накъде отива симфонията. (10 г.)

Защо ние гражданите нямаме толкова украшения по дрехите, колкото селяните?

  • Ние гражданите нямаме толкова модели и украшения на дрехите, защото ние имаме работа, а селяните, когато оберат царевицата вече нямат какво да правят и си правят дрехи.

Защо сънуваме?

  • Сънищата са, за да можеш да спиш. Тъй като очите непрекъснато виждат нещо, искат и нощем да виждат. (7 г.)
  • Сънищата са за това, когато почине баща ти, да можеш да го виждаш. (7 г.)
  • Сънуваме, за да не скучаем нощем. (7 г.)

Защо цветята имат аромат?

  • Цветето ухае, защото когато дойде пчелата и вземе меда, да му остане поне аромата. (8 г.)

Защо кокошката не лети като другите птици?

  • Кокошката не лети нависоко като другите птици, защото се страхува да не си изтърве яйцето.

Защо млякото е бяло, а не зелено като тревата?

  • Млякото има бял цвят, защото човекът не би ял, ако кравата би направила простотията да си оцвети млякото в синьо или зелено. (7 г.)
  • Млякото е бяло, защото през зимата, когато няма трева, кравата яде хартия. (7 г.)

Какъв цвят има водата?

  • Водата има стъклен цвят. (8 г.)
  • Водата има лъскав цвят. (9 г.)

За какво са веждите?

  • Веждите са, за да държат челото високо и да не пада върху очите. (6 г.)

Защо съществуват часовници с кукувица, а не с петел, след като петелът е известен като сутрешен будилник?

  • Часовниците са с кукувица, а не с петел, защото кукувичето е първата птица-будилник. (11 г.)
  • Много по-лесно часовниковият механизъм ще каже "Ку-ку" отколкото "Ку-ку-ри-гу" (13 г.)
  • Майсторът, който за първи път сложил кукувица в часовника, решил, че е трудно да смали петела, за да го вкара вътре и така кукувицата останала там. (11 г.)

На вратата на сърцето на някой трябва да се молим, да нахлуем или да чукаме?

  • На вратата на сърцето на някой не трябва нито да чукаш, нито да нахлуваш, нито да се молиш, а само да пееш. (11 г.)

12 April 2011

Ще ми се тунквате тука...

Сигурно няма жив човек под 40, който да не се изрива от онова назидателно-укорително, „Това, днешната младеж...” или производни, просъскани от „дъртите пенсии”. Точно за един ден днес обаче ми се събраха точно четири примера за „високия морал” на почтените възрастни.

Пример 1. В автобуса се появи контрольор и след като погледна билета на жената пред мен, я обвини, че билетът не е от този автобус. Тя настояваше, че конфигурацията на дупките е същата, и в спора скоро извиси фалцет: „Как смеете, аз с моите шейсет години, да се излагам за един лев, не ви ли е срам да ме обвинявате!...” И това повторено поне четири пъти. Контрольорът беше младеж, неприятен и враждебен – но в случая беше прав, просто видях билета на жената. След скандала тя слезе на спирката (беше последна спирка) и продължи вървейки да повтаря възмущението си като мантра. Потресох се от този театър, от това колко добре го играеше „достопочтената” 60 годишна, направо сама си вярваше. Сигурна съм, че тази същата щеше да избълва облаци змии и гущери срещу някой като мен, да речем, ако е без билет. Ок, пътувам системно без билет, но кротко си плащам глобата без етюди.

Пример 2 – едва ли би учудил някого: завой от Графа по Каравелов без никакъв мигач. Шофьорът – костюмиран, около 55-60 годишен. Така изглеждаше и този, който си хвърли фаса на тротоара преди да влезе в аптеката – пример 3. А бТВ нека си чистят, щом ги влече.

И най-куриозния, пример 4: в магазина на опашката на касата пак към 55 годишна жена напираше да предреди (и го направи) двама младежи, защото „аз съм напазарувала за повече пари от вас”. Без думи.

21 March 2011

Social Engineering

Ако кажа, че предпочитам лъжата пред истината, сигурно ще прозвучи грубо, но в някакъв смисъл е така: с две ръце съм за това, което наричам „социално лицемерие”. Хората сравнително рядко казват на другите едно към едно това, което действително мислят за тях, и слава Богу – в противен случай щяха да хвърчат толкова много „мразя те”, „дразниш ме”, „егоист си”, че щяхме да си издерем очите на десетата минута.

От моя гледна точка от директната откровеност – когато тя носи негативен заряд – няма полза. Ако кажеш на някого, че е егоист, той няма да стане повече филантроп от това. Но най-вероятно ще те намрази. За мен лично конфронтацията е пагубна, защото ме мята в отвратително състояние, дори като физическо усещане: сякаш главата ми е в менгеме, пълен блокаж и неспособност за каквато и да било адекватна реакция. Могат да ме ритат и плюят на воля – нямам чадър, който да извадя и разпъна. В този смисъл представлявам идеалната жертва – попадам някъде към върха на скалата по уязвимост. Точно по тази причина избягвам конфронтациите и такива са ми се случвали в единични случаи. И сигурно затова са ми казвали, „ти си най-толерантния човек, когото познавам”.

Тази „дипломатичност” обаче понякога е уморителна. Някога в училище имахме едни тетрадки, наречени „мисленик” – в него всеки вписваше мнението си за съучениците си. Всеки обаче пишеше някакви клишета според групичките, компаниите... В края на една учебна година ми хрумна да напиша истинското си мнение за всички в собствения си „мисленик”, само че анонимно, с различен почерк – можех да си променям почерка до неузнаваемост. Беше малко като „след мен и потоп” – знаех, че дори да ме разконспирират, следващата учебна година ще бъда в друго училище. И го направих.

В следващите няколко седмици – последните от учебната година – класът вреше и кипеше. Разпънаха ме на кръст с въпроса кой е написал всичко това, на който неизменно отговарях, „не е от нашия клас”. Имаше доволни, имаше и бесни, но всички твърдяха, че този тайнствен човек „много добре ни познава”. А аз истински се забавлявах отстрани. Доколкото си спомням, така и никой не разбра кой е написал скандалните неща.

Ако онези тетрадки бяха някаква суперпримитивна форма на фейсбук, то моята ‘авантюра’ си беше фейк профил par excellence. Наречете го лъжа, малодушие – ез ю лайк.

09 March 2011

Булевардна психология

Чаках автобус на булеварда заедно с още 68 човека, когато се приближи едно момче с наръч флайъри. Подаде един на момичето некст ту ми – тийнейджърка с руси вафли на главата, а мен ме подмина. „Хм, явно нещо за сладки момиченца, не като мен” – мина ми през ума. След малко момчето подаде флайър и на жена в пенсионна възраст и тогава видях, че рекламата беше на езикова школа по английски. „А може би нямам вид на човек, който има нужда от уроци по английски”.

Въпреки че не бяха сериозни (особено второто), си дадох сметка, че и двете „предположения” бяха нелепи, неверни, изкривени когниции, макар и противопосочни по значение. Убедена съм, че по подобни начини, най-често незабележимо, хората масово залитат към някоя от двете крайности.

Не го правете.

07 March 2011

Quo Vadis


Вече си мислех, че съм претръпнала, но поредната изцепка на Супермен пак ме изправи на нокти: млад български учен, със съществено откритие в биотехнологиите, стипендиант в Холандия, подхвърлил дума за финансирането на науката у нас пред Супермен, при което последният го попитал, „В Холандия има ли магистрали?” Младежът потвърдил, а Супермен отсякъл, „Като ги направим тук, тогава ще има пари за наука.”

Единственото, което прави това правителство, е да строи магистрали (друга тема е как). И при всяко споменаване на тази дума през ума ми минава въпросът – а кой ли ще пътува по тях...

Тези дни – изненада! – образователното министерство скокна да прави героични реформи в учебните системи. Зер, европейски пари има да се усвояват. Не съм вътре в материята, но някак си мисля, че или нищо няма да направят, или свършеното ще е едно голямо осиране, което съвсем ще прати децата в... и аз не знам къде.

Нямам близки с деца ученици и не знам какво се случва с това поколение. Честно казано, малко ме е и страх да разбера: представата ми е някъде между крайностите на спечелени награди на олимпиади от една страна, и немислими издевателства в училищните стаи от друга. Не знам и в какво се е превърнала моята гимназия – допреди петнайсетина години там поне се случваше нещо различно от ставащото в повечето училища - учителят по философия по презумпция не пишеше двойки, защото „всеки има право да бъде глупак и аз няма да го нарушавам”, историчката ни оставяше да ползваме учебниците на контролните, защото „искам да видя как мислите, не ми трябва да наизустявате дати”, писмените работи по литература бяха по-скоро есета и някак винаги имах какво да кажа по темите...

Могат ли децата днес да мислят? Твърди се, че не. Вече започвам да се замислям за параноичните конспиративни теории, че заебаването на образователната система у нас изобщо не е случайно, че идеята за целенасочено създаване на манипулируем калпав човешки материал може и да има нещо общо с истината.

И все пак не вярвам в песимистичните сценарии – шесто чувство, не друго.

Според Керуак „Истинските архитекти на промяната са поетите, артистите, художниците, а не политиците законодатели, които само потвърждават промяната, след като вече се е извършила. Изкуството оказва огромно влияние върху нагласите ни за живот и посоката на възприятията ни.” Супермен бил зачестил с посещенията на театрални постановки напоследък, от което ползата според мен си е нулева. Акъл море – глава шамандура.

Трябва да строим магистрали.

03 January 2011

Приложна демиургия


Поводът за този пост е демонстративния отказ на един френд във фейсбук да подкрепи кауза за ин витро оплождане. Той смяташе, че това е нещо изкуствено и „подигравка с природата”. За подигравка категорично не съм съгласна, а колкото до „изкуствено”... До преди няколко години и доколкото изобщо се бях замисляла, и аз намирах нещо обезпокоително в подобен акт. Но тогава се случи нещо, което промени мисленето ми.

Приятел на моя приятелка – ще го нарека Светослав – работи в ин витро клиника в един от големите градове. По онова време с приятелката ми бяхме отишли там не помня по какъв повод и вечерта трябваше заедно с него да минем през работата му. Беше късно и в клиниката вече нямаше почти никой. Той ни даде калцуни и влязохме. Заведе ни в самия му кабинет. Това момче не просто работи там – той собственоръчно опложда яйцеклетките... И той като много други хора си има професионални изкривявания, които се изразяват в това, че е свикнал да се изразява директно – някои го наричат цинизъм. „Идва веднъж една колежка и вижда парче торта (нали все някой черпи) на бюрото ми редом с пробите сперма и взе да се превзема – как можело... Бе айде моля ти се, нали и ти гълташ...”

Същия ден клиниката се беше сдобила с нов апарат – ужасно скъп микроскоп (шест- или седемцифрена сума), посредством който можеше да се прави оплождане по качествено различна технология с много по-висока ефективност. Не съм сигурна, че си спомням добре, а и съм далеч от тази материя, но в общи линии Светослав ни обясни, че ако досега са вкарвали няколко сперматозоида в пространство около яйцеклетката с надеждата някой от тях да я оплоди, то сега вкарват един сперматозоид вътре в яйцеклетката. Беше направил няколко оплождания по новата технология и няколко по старата. Показваше ни металния цилиндър, където съхраняват спермата, инкубатора с яйцеклетките... Бях буквално настръхнала и стъпвах като върху чинии.

„Не сте влизали никога тук, ок?” – предупреди ни на излизане. Естествено. Но нещо ме тревожеше, чувствах си главата като обърната наопаки: редно ли е да изземваме ролята на Бог, да създаваме живот вместо него? Погледнах с ъгълчето на окото си Светослав.

На следващия ден се видяхме пак, той беше ходил за няколко часа до клиниката и изглеждаше замислен:

„Странно... Няколко клетки от оплодените са започнали да се делят – но повечето от тях са оплодените по стария метод, няма логика...”

‘Защо... защо другите не се делят?”

„Не е ясно... няма обяснение. Ние не можем да направим нищо повече.”

Някак си се успокоих – все пак Бог има последната дума. Все още. Не е лошо да го проумеем преди да е станало твърде късно.