Social Engineering

Ако кажа, че предпочитам лъжата пред истината, сигурно ще прозвучи грубо, но в някакъв смисъл е така: с две ръце съм за това, което наричам „социално лицемерие”. Хората сравнително рядко казват на другите едно към едно това, което действително мислят за тях, и слава Богу – в противен случай щяха да хвърчат толкова много „мразя те”, „дразниш ме”, „егоист си”, че щяхме да си издерем очите на десетата минута.

От моя гледна точка от директната откровеност – когато тя носи негативен заряд – няма полза. Ако кажеш на някого, че е егоист, той няма да стане повече филантроп от това. Но най-вероятно ще те намрази. За мен лично конфронтацията е пагубна, защото ме мята в отвратително състояние, дори като физическо усещане: сякаш главата ми е в менгеме, пълен блокаж и неспособност за каквато и да било адекватна реакция. Могат да ме ритат и плюят на воля – нямам чадър, който да извадя и разпъна. В този смисъл представлявам идеалната жертва – попадам някъде към върха на скалата по уязвимост. Точно по тази причина избягвам конфронтациите и такива са ми се случвали в единични случаи. И сигурно затова са ми казвали, „ти си най-толерантния човек, когото познавам”.

Тази „дипломатичност” обаче понякога е уморителна. Някога в училище имахме едни тетрадки, наречени „мисленик” – в него всеки вписваше мнението си за съучениците си. Всеки обаче пишеше някакви клишета според групичките, компаниите... В края на една учебна година ми хрумна да напиша истинското си мнение за всички в собствения си „мисленик”, само че анонимно, с различен почерк – можех да си променям почерка до неузнаваемост. Беше малко като „след мен и потоп” – знаех, че дори да ме разконспирират, следващата учебна година ще бъда в друго училище. И го направих.

В следващите няколко седмици – последните от учебната година – класът вреше и кипеше. Разпънаха ме на кръст с въпроса кой е написал всичко това, на който неизменно отговарях, „не е от нашия клас”. Имаше доволни, имаше и бесни, но всички твърдяха, че този тайнствен човек „много добре ни познава”. А аз истински се забавлявах отстрани. Доколкото си спомням, така и никой не разбра кой е написал скандалните неща.

Ако онези тетрадки бяха някаква суперпримитивна форма на фейсбук, то моята ‘авантюра’ си беше фейк профил par excellence. Наречете го лъжа, малодушие – ез ю лайк.