Dolphin’s Cry

- Это папугай?

- Нет, это ОНИ!

Диалогът се води на опашката пред мен на входа във варненския делфинариум, където се чуват пронизителните писъци на животните преди поредното представление. Точно три дни преди тялото на убит делфин да изплува на „Корал”.

Истерията според мен е преувеличена, но преди някой да ме е заплюл за тези думи, ще кажа, че причината да смятам така, е че не откривам голяма разлика между убийството на това животно и което и да било друго. Така, както и много се шумя за убийството на Яна Кръстева – а то далеч не е единствено, или за убийството (така и не знам трябва ли да е в кавички) на бебето в болницата в Горна Оряховица, или на онова около 5-годишно момченце преди десетина години, заради което таксиметровите шофьори блокираха центъра на София.

Не съм безчувствено дърво – просто си давам сметка, че това са отделни от много такива случаи, които поради някаква причина получават обществено и медийно внимание за разлика от масата подобни.

В случая с делфина е обяснимо – става въпрос за особено, да го наречем симпатично животно. Колкото и да звучи странно, не съм гледала „Ум белия делфин” като малка, или поне нямам конкретен спомен за това, но все пак имам огромна слабост към тези животни, отдавна.

Та три дни преди случая „Корал” ги видях за първи път на живо. Преди представлението дори отидох и попитах една жена от екипа на делфинариума дали има начин да погаля някой от петимата, но ми отказаха. А ми се е случвало дори да сънувам, че съм прегърнала делфинче – така, както се гушка коте или куче. (Дори съм наричала специален човек „делфинче”, противно на неговото „кашалот”:)

Носят се легенди за интелигентността им, но за мен най-впечатляващото от видяното в делфинариума беше, че когато играеха „волейбол” с треньора си, трите животни не просто се редуваха в поемането на топката в зазубрена последователност, а очевидно преценяваха кой кога да я поеме. И със сигурност са по-добри волейболисти от мен J