06 December 2012

Бог сигурно е полудял


През 1989, когато уж започна Преходът, бях на 14. Социализмът, освен другото, беше осакатил моето и съседните поколения и откъм вяра, в религиозния смисъл, но по онова време си мислех, че вероятно не е късно тя да се изгради тепърва. Може би не всичко беше изгубено – баба ми винаги беше поддържала живи по-важните християнски традиции. А вярата, ако е дестилирана и истинска, може да бъде рамо за облягане, особено в хаотичните времена, в които живеем,  плаващите пясъци, в които пристъпяме, и с халтавите ценности, с които прескачаме от ден в ден.
Да се трансплантира вяра в толкова замърсена среда като българската обаче май се оказа загубена работа. При това източноправославното християнство си е дефектно открай време. Ако в счетоводството има принцип за предимство на съдържанието пред формата, в източното православие е точно обратното: ако не е спазена точната форма, съдържанието кучета го яли. Ако се поклониш 20 см по-ниско пред иконата, дали ще получиш 20% повече опрощение на греховете си? А ако направо залегнеш на пода, дали ще преминеш гратис от 6-ти в 5-ти кръг на ада? И като казах гратис – когато оставяш монети на иконите, не се ли опитваш да подкупиш Бог, това не е ли опит за корупция (смешно е, да)? И не е ли леко нагло да оценяваш единствения си Идол толкова евтино?
През последните двайсетина години съм прекарала десетки (а може би и стотици) часове в черкви – в плач, отнесено съзерцание или просто тиха благодарност, но не и в слушане на формални литургии на неразбираем език. И през тези двайсетина години всеки Никулден паля свещи в малката черква „Свети Никола” до стария кореком. Тази вечер, на Никулден, черквичката за първи път беше затворена едва в 18.15 ч. Съседната „Света Петка”, която обичайно работеше по-късно от всички други (стояла съм там и след 19 ч), също беше затворена. Накрая успях да вляза в катедралната „Света Неделя”. 10 минути по-късно, точно в 18.30 ч, докато вътре все още имаше двайсетина човека и влизаха още, осветлението подканящо започна да гасне...
Мисля, че БПЦ са шайка меркантилни изгнили измекяри, чиито души дрънчат на кухо. И е крайно време Божият гняв да я терминира генерално и да посади нещо качествено ново на чисто.

25 October 2012

Street Spirit (Fade In)*



Ако човек реши да се почерпи шепа екзотични (ориенталски?) силни усещания, може да си спретне фототрип до Женски пазар. С малко повечко късмет може и да го набият.
-          Абе ей, алоу, нема да снимаш! – червендалест мазен елемент ме приближава като уличен пес пенсионер всред зима.
-          Снимам сградата, не вас! -  което е самата истина.
-          Остай момичето бе, не те снима тебе – намесва се аверът му.
-          Ма не ме интересува бе, нема да снима!
-          Бе я се скрий бе! – влизам му в тона, обаче вече от дистанция.
Иначе предвидливо съм с широка сивкава кадифена пола до коленете (умишлено не с панталон), част от аутфит в налудничава цветова комбинация, с която фино конкурирам мургавия женски контингент на Женския.
Малко по-късно вече съм на Пиротска.
-          Защо ни снимате? – по-скоро любопитно, продавачката се е маскирала като пушеща скучаеща кифла на пейката отсреща.
„Защото сте пльоснали заглавието на магазина GLAMOUR върху дърво” (тип соц ламперия в люлински лукс апартамент) – съмнявам се, че ще ме разбере.
-          Много ми харесва шрифтът – кимвам с изкуствено дружелюбна усмивка към фасадата.
Вече е безнадеждно тъмно – по това време на годината слънцето ляга безсрамно ниско по икиндия, след което се скрива по-бързо от партизанин.
Качвам се в трамвая на Халите, качва се и бабаит с керемидено оранжев елек, туристически обувки, прошарена ниска коса с дълга тънка опашка на тила. Почти се потрисам с почти ужас, аха отвращение. После виждам в ръката му най-големия фотообектив, който изобщо съм виждала на живо?! Така, такаааа – е на този едва ли ще му налетят на бой!
Струва ми се, че откакто напоследък взех да се шматкам по улиците с фотоапарат, виждам повече светлини и цветове отколкото когато и да било досега. Което пък може би се оказва нелоша профилактика, направо хомеопатия даже, срещу онази коварна сянка в недалечното ми минало, от която все още се боя. Заради нея почти престанах да поглеждам в огледалото за обратно виждане, само понякога плахо хвърлям кос поглед зад рамо, за да мерна дали е още там, и размърдвам ноздри, за да проверя мириса й на леш.
И после ускорявам крачка. Към книгите. Фотоапарата. Приятелите. Музиката. Или всичко заедно. Снимам като параолимпиец – с огромна и все още незараснала напълно рана, и без да ме интересува особено класирането по медали. Най-ценният медал е да си жив.


*Street Spirit (Fade Out)

08 October 2012

„Елегантността на таралежа”



Искам да ви кажа няколко думи за тази книга без непременно да я препоръчвам. Най-напред да благодаря на г-жа Веселина Седларска за препоръката, както и на една приятелка за „предупреждението”. „Предупреждение”, от което си направих извода, че книгата не се чете много лесно. Точно поради тази причина не „рискувах” да взема само нея на морската си почивка: на плажа прочетох първите 2-3 страници и реших, че, да, ще я прочета, но не точно сега и тук, след което минах на нещо по-лесно смилаемо.
Времето й дойде в ранната есен. Честно казано, изчетох доста голяма част от нея (може би към една трета) със смесени, клонящи към негативни чувства. Чак се дразнех на моменти – дори не толкова заради претенциозния в някакъв смисъл изказ, колкото заради факта, че ми се струваше самоцелен. Цели параграфи ми звучаха като безсмислено натруфен от-кутюр, а извадени от контекста си бяха една голяма словесна боза. Същевременно обаче иронията в тях (тоест, иронията в разсъжденията на двете главни героини, защото разказът се води в първо лице) внася ярък живец в инак студения и дистанциран от-кутюр.
Всъщност насмешката и иронията, чак с намек на цинизъм, според мен са дресингът, който овкусява цялото тръпчиво ястие. А дресингът е ароматен дотолкова, доколкото е ароматно прятелството между грозновата портиерка, фиксирана почти изцяло в непонятния си на пръв поглед стремеж да остане невзрачна и незабележима и да потули неподобаващия си интелект, и почти тийнейджърка - краен интроверт с налудни нихилистични мисли, част от семейство буржоазни неосоциалисти. И от друга страна – приятелството между същата портиерка и богат, артистичен и широко скроен японец.
Дори и след пълното разгръщане на аромата обаче нещо в книгата ме смущава: това, че на моменти героите проявяват страни от характера си и мислене, които ми се струват несвойствени за тях, като кръпки. Не смея да предположа, че това е слабост на автора. По-скоро явно аз не съм домЪдрила вселените в главите им.
Ако решите да прочетете книгата, имайте предвид, че от една страна има цели глави (не много и не дълги), които са малко трудни за преглъщане – освен ако не се интересувате по-дълбоко от изкуство и философия. За „компенсация” обаче има глави, които (поне мен) ме докарват дотам да треса рамене от смях в трамвая. Няма как да го демонстрирам с няколко изречения – дори половин страница да цитирам, тя ще се окисли и ще изгуби вкуса си без цялото.
Почти последно: не съм чела ревюта за книгата, но мисля после да потърся какво казват светилата, от любопитство. Освен това още не съм стигнала съвсем до края и не знам дали портиерката ще отиде на рождения ден на японеца и дали момиченцето ще подпали апартамента и ще се самоубие.
Последно: семейството на момиченцето има две котки, които се казват Конституция и Парламент, две от кучетата в кооперацията се казват Нептун и Атина, а две от второстепенните героини – Коломб и Олимп (а гаджето на Коломб е Тиберий). 
И съвсем последно, кратък цитат: „Според мен само психоанализата може да съперничи на християнството по любовта към трайните страдания.”
Да ви е сладко J

24 July 2012

Амарето


Откак се помня всяка година поне по веднъж, обикновено на Богородица, ходя в едно малко пиринско градче, където е родена майка ми. Градчето се е образувало покрай жп линията, пресичаща българската част на Македония, успоредно на път Е79 в тази част, и къщата на вуйна ми е недалеч от нея. Съвсем наблизо започва сух песъклив хълм, който местните на сладкия си диалект (който толкова обичам и който много бързо прихващам колчем отида там) наричат „брЪчина”. На брЪчината растат бадемови дръвчета и преди години ходехме да събираме бадеми.
Бадемите узряват в края на лятото, но са различни сортове – някои са вкусни, но някои страшно горчат. Не можеш да ги различиш по друг начин, освен като ги пробваш: тръскаш дръвчето, бадемите падат, опитваш един, и ако е сладък – събираш и пълниш торбата. Ако е горчив обаче – вкусът е толкова силен, че ужасно трудно се изличава от езика, понякога чак люти. Отстранява се с друг бадем, от друго дръвче – сладък.
Поради някаква причина мразя амарето, във всякакъв вид – самия ликьор, сладолед, бонбони, шоколад, всичко с този аромат. В устата ми без друго е горчилка отдавна.

20 July 2012

Илинден


Те ти, булка, Илинден: синя жлъчка, корен от зъб и корен квадратен!
Като се замисля, на Илинден са ми се случвали все „фатални” неща.
През 1993 взех важен изпит по математика – максимален резултат, а бях сигурна, че имам грешка. Това определи много случки и хора по-късно.
През 1998 започнах първата си работа, на която изкарах 7 месеца, които ми съкратиха живота със 7 години. Да, ценни уроци имаше. И тежки, и скъпи. Мога да напиша томове за този период.
През 2006 с (нелека) операция ми извадиха зъб. И, както се оказа по-късно, покрай него май ми извадиха и няколко (много) мегаватчаса от душата. И за това още плащам.
А всяка година по това време е в разцвета си синята жлъчка (а.к.а. цикория) – на най-неблагодарни места, жилаво стъбло, без листа, безмерно нежен син цвят, точно като ясно, дълбоко юлско небе. Докато се вижда да синее наоколо, значи все още е лято. Или поне има надежда за лято.

12 July 2012

Как видях Италия (сезон 3)



За начало: обичам сладкия момент, в който колесникът на самолета се отделя от земята!
Италия е гостоприемна: митничарят (на средна възраст) на летището в Бергамо незабележимо подремва, не поглежда нито документите, нито мен, само махва с ръка да минавам, почти все едно съм домашна муха. На връщане е почти същото – този път обаче е млад мъж, който само ми се усмихва, отново без да погледне личната карта (преди мен се разправя доста с жена с дете, която, съдейки по името е българка, но говори италиански).
Италианците са разговорливи и емоционални: по улиците в Генуа приятелката ми често среща познати, с които се спира на приказка по комшийски. Част от тях, по-младите, говорят английски, макар и не много охотно. Неговорещите английски продавачки в магазините често продължавят да ти обясняват разни неща, дори след като си им показал ясно, че не разбираш. Факт е, че повечето от италианците са любезни: на връщане в различни моменти с багажа ми помагат четирима човека, сред тях и едно момиче (!). Най-често употребяваната думичка от мен през тези дни, е „Grazie! В разговорника ми не фигурира „Ужасно много ви благодаря!”, но ако я имаше, щях да използвам доста и нея.
Италианците мъже са... различни и по-скоро не мой тип. Част от жените са с малко остри, дори груби черти. Младите жени са доста татуирани и видимо злоупотребяват със солариума. И носят ботуши всред лято дори още повече от българките.
В Италия почти всичко се върти около храната и има защо: за фен на млечните продукти като мен десетките видове сирена са огромна благина и обирам последните остатъци пюре от аспержи, рикота и чесън, но освен това си изяждам дори листенцата розмарин в телешкото.
Преди да тръгна за Италия се шегувах, че отивам да видя как върви кризата, но не го мислех наистина. Всъщност кризата се показа тук-там. Преди всичко италианците явно не се преработват: сиестата е свещена и магазините (с изключение на големите) затварят от 13 ч. до 16 ч. Неделя е почивен ден – това добре. Почива се също в понеделник до обяд и в сряда следобяд. Върхът щеше да е затвореното метро около 15 ч., което видях един ден, но се оказа стачка. Ако и метрото беше затворило за сиеста, положението вече щеше да е страшно. Разбирам, че както и в Гърция административният апарат е раздут и не особено ефективен (както и у нас). Също както и у нас и там е честа практика да се усвоят „там едни европейски пари” без срещу тях да стои действително нещо смислено, най-общо казано. Усвояването на тези пари може да се изразява в излишно и изнервящо прехвърляне на хора и документи между чиновници. И също както и у нас малкият и среден бизнес е смачкан.
В Италия обаче почти всичко има аромат на история – включително сградата, в която пребивавам (ХVII или XVIII в.). Такива къщи винаги ме карат да се чувствам все едно около мен се разхождат духове. Улиците в старата част на Генуа са толкова тесни, че ако със съседа отсреща протегнете ръце, може да се докоснете. Сега, през лятото, когато прозорците са отворени, всички звуци се съсредоточават в тясното пространство, защото няма къде да се разсейват: чува се детето, което от цяла седмица кашля като в реклама за сироп за кашлица, филмът, който гледат съседите, потракването на прибори за хранене...  
Сградата на жп гарата в Милано също изглежда толкова стара, че ми хрумва, че сигурно и влаковете на Октавиан са спирали там ;)

24 March 2012

We Are the World


„Здрасти, аз съм един малък човек, скоро станах на една. Сутрин все се будя рано, и не оставям мама и тате да поспят. Освен това често мрънкам и поплаквам, ей така, без причина, и мама се ядосва. А и нали още не мога да й казвам защо плача...

Тея дни партито сутрин е в стаята на леля. Като стана, тя вече е облечена и се гримира преди да излезе за работа: пръснала е по леглото разни кутийки, флакончета и четки. И аз така се заплесвам там, че мама ме издебва да ме облече и обуе, защото иначе и за това мрънкам. Имам си най-добрата мама, и най-търпеливата.

И врати много обичам – толкова е хубаво да ги отварям и затварям, а пък тази на леля много хубаво се тряска. Един бил казал, че „има неща познати и неща непознати, и между тях са вратите” – не, между тях съм аз, малкия човек!

В стаята на леля има толкова неща за поразии! Обаче аз се държа кротичко и нищо не пипам – само една тубичка с крем за ръце и една руска дървена матрьошка, които леля ми даде (но, да ти кажа на ушенце – това е само докато се ориентирам в обстановката ;). И лаптопът ми е много интересен, леля сутрин пуска радио на него, обаче не го пипам, само танцувам (друсам дупето, разбирай ;)

Леля винаги ми говори и ми обяснява и аз я гледам много сериозно. Чудя се дали знае, че всичко разбирам, нищо че още не приказвам. И не ми се кара, само ми говори строго като пипам онази машина на тати и ме мъмри като дърпам мама за косата... Казва, че като й дърпам косата, мама я боляло, и че на мен нали не ми харесвало да ме боли. Според нея на децата не трябва да им се забраняват разни неща просто така, а да им се обяснява защо. И да им се позволява да пипат и да ровичкат, стига да не правят лоши поразии, защото така се учат. Тя затова като се прибере от работа не пита дали съм бил послушен, а дали съм бил добър. Послушните хора са само тухлички в стената... А да съм добър значи да папкам и да спя, защото така ще порасна, да си играя, да не правя големи пакости... Изобщо, хората можело да правят всичко дотам, докъдето не вредят на другите.

И най-вече децата трябвало да се обичат, ама много. Мен вкъщи всички много ме обичат, ако не се дърпах, щяха постоянно да ме мачкат и да ме целуват...”

20 March 2012

Пролетно: Добрият, без Лошия, без Злия

Преди две години, когато бях в най-дълбоката дупка в живота си, от която си мислех, че никога няма да се измъкна, се срещнах с един лекар. Докато разговаряхме се оказа, че почти единственото, което ме държи ...са книгите. Този човек ми препоръча автобиографията на Чарли Чаплин, и ето, че най-сетне й дойде времето.

„Понякога и боговете на злото се уморяват да си играят с жертвите си и проявяват милосърдие; така те постъпиха и с мама. През последните седем години на живота си тя щеше да живее сред удобства, обградена от цветя и слънчева светлина, и да види вече порасналите си синове, обкръжени от слава и богатства, които далеч надхвърляха всичко, за което тя е могла някога да мечтае.”

Преди няколко месеца съвсем изневиделица един от НАЙ-големите ми проблеми се разреши от само себе си, по най-добрия начин. Когато разказах за случая на тогавашната ми козметичка (която беше в течение, и самата се беше преборила със сходен проблем), тя възкликна, „Ти трябва да си много добър човек, щом ти се случват такива неща!”

Не знам колко съм добра – правя каквото мога. Просто... нали помните „Гарванът” с покойния Брандън Лий: „Cant rain all the time…”

Пролетта винаги идва.

08 January 2012

Без вяра, без надежда, без любов


Чудя се как Светият синод досега не се е сетил да се обяви против секциото като неестествен метод, „асистирано” раждане.

Aма тазът на майката бил тесен, ама имала висок диоптър – ами да мре! Да е осиновила дете вместо да ражда!

Ама нали Бог е не страх, а любов - ..........

Българската църква понастоящем е толкова безпомощна, нефелна, склерозирала и откровено порочна, че ако трябва да спасява днес българщината както преди няколко века, по-скоро ще изтъргува всичките си миряни ангрó за една пробита парà.

Сори, миряните, оправяйте се както можете, само не търсете вяра в нашата църква! Без друго религията и вярата се отнасят взаимно както брака и любовта. Нещо такова.