24 July 2012

Амарето


Откак се помня всяка година поне по веднъж, обикновено на Богородица, ходя в едно малко пиринско градче, където е родена майка ми. Градчето се е образувало покрай жп линията, пресичаща българската част на Македония, успоредно на път Е79 в тази част, и къщата на вуйна ми е недалеч от нея. Съвсем наблизо започва сух песъклив хълм, който местните на сладкия си диалект (който толкова обичам и който много бързо прихващам колчем отида там) наричат „брЪчина”. На брЪчината растат бадемови дръвчета и преди години ходехме да събираме бадеми.
Бадемите узряват в края на лятото, но са различни сортове – някои са вкусни, но някои страшно горчат. Не можеш да ги различиш по друг начин, освен като ги пробваш: тръскаш дръвчето, бадемите падат, опитваш един, и ако е сладък – събираш и пълниш торбата. Ако е горчив обаче – вкусът е толкова силен, че ужасно трудно се изличава от езика, понякога чак люти. Отстранява се с друг бадем, от друго дръвче – сладък.
Поради някаква причина мразя амарето, във всякакъв вид – самия ликьор, сладолед, бонбони, шоколад, всичко с този аромат. В устата ми без друго е горчилка отдавна.

20 July 2012

Илинден


Те ти, булка, Илинден: синя жлъчка, корен от зъб и корен квадратен!
Като се замисля, на Илинден са ми се случвали все „фатални” неща.
През 1993 взех важен изпит по математика – максимален резултат, а бях сигурна, че имам грешка. Това определи много случки и хора по-късно.
През 1998 започнах първата си работа, на която изкарах 7 месеца, които ми съкратиха живота със 7 години. Да, ценни уроци имаше. И тежки, и скъпи. Мога да напиша томове за този период.
През 2006 с (нелека) операция ми извадиха зъб. И, както се оказа по-късно, покрай него май ми извадиха и няколко (много) мегаватчаса от душата. И за това още плащам.
А всяка година по това време е в разцвета си синята жлъчка (а.к.а. цикория) – на най-неблагодарни места, жилаво стъбло, без листа, безмерно нежен син цвят, точно като ясно, дълбоко юлско небе. Докато се вижда да синее наоколо, значи все още е лято. Или поне има надежда за лято.

12 July 2012

Как видях Италия (сезон 3)



За начало: обичам сладкия момент, в който колесникът на самолета се отделя от земята!
Италия е гостоприемна: митничарят (на средна възраст) на летището в Бергамо незабележимо подремва, не поглежда нито документите, нито мен, само махва с ръка да минавам, почти все едно съм домашна муха. На връщане е почти същото – този път обаче е млад мъж, който само ми се усмихва, отново без да погледне личната карта (преди мен се разправя доста с жена с дете, която, съдейки по името е българка, но говори италиански).
Италианците са разговорливи и емоционални: по улиците в Генуа приятелката ми често среща познати, с които се спира на приказка по комшийски. Част от тях, по-младите, говорят английски, макар и не много охотно. Неговорещите английски продавачки в магазините често продължавят да ти обясняват разни неща, дори след като си им показал ясно, че не разбираш. Факт е, че повечето от италианците са любезни: на връщане в различни моменти с багажа ми помагат четирима човека, сред тях и едно момиче (!). Най-често употребяваната думичка от мен през тези дни, е „Grazie! В разговорника ми не фигурира „Ужасно много ви благодаря!”, но ако я имаше, щях да използвам доста и нея.
Италианците мъже са... различни и по-скоро не мой тип. Част от жените са с малко остри, дори груби черти. Младите жени са доста татуирани и видимо злоупотребяват със солариума. И носят ботуши всред лято дори още повече от българките.
В Италия почти всичко се върти около храната и има защо: за фен на млечните продукти като мен десетките видове сирена са огромна благина и обирам последните остатъци пюре от аспержи, рикота и чесън, но освен това си изяждам дори листенцата розмарин в телешкото.
Преди да тръгна за Италия се шегувах, че отивам да видя как върви кризата, но не го мислех наистина. Всъщност кризата се показа тук-там. Преди всичко италианците явно не се преработват: сиестата е свещена и магазините (с изключение на големите) затварят от 13 ч. до 16 ч. Неделя е почивен ден – това добре. Почива се също в понеделник до обяд и в сряда следобяд. Върхът щеше да е затвореното метро около 15 ч., което видях един ден, но се оказа стачка. Ако и метрото беше затворило за сиеста, положението вече щеше да е страшно. Разбирам, че както и в Гърция административният апарат е раздут и не особено ефективен (както и у нас). Също както и у нас и там е честа практика да се усвоят „там едни европейски пари” без срещу тях да стои действително нещо смислено, най-общо казано. Усвояването на тези пари може да се изразява в излишно и изнервящо прехвърляне на хора и документи между чиновници. И също както и у нас малкият и среден бизнес е смачкан.
В Италия обаче почти всичко има аромат на история – включително сградата, в която пребивавам (ХVII или XVIII в.). Такива къщи винаги ме карат да се чувствам все едно около мен се разхождат духове. Улиците в старата част на Генуа са толкова тесни, че ако със съседа отсреща протегнете ръце, може да се докоснете. Сега, през лятото, когато прозорците са отворени, всички звуци се съсредоточават в тясното пространство, защото няма къде да се разсейват: чува се детето, което от цяла седмица кашля като в реклама за сироп за кашлица, филмът, който гледат съседите, потракването на прибори за хранене...  
Сградата на жп гарата в Милано също изглежда толкова стара, че ми хрумва, че сигурно и влаковете на Октавиан са спирали там ;)