25 October 2012

Street Spirit (Fade In)*



Ако човек реши да се почерпи шепа екзотични (ориенталски?) силни усещания, може да си спретне фототрип до Женски пазар. С малко повечко късмет може и да го набият.
-          Абе ей, алоу, нема да снимаш! – червендалест мазен елемент ме приближава като уличен пес пенсионер всред зима.
-          Снимам сградата, не вас! -  което е самата истина.
-          Остай момичето бе, не те снима тебе – намесва се аверът му.
-          Ма не ме интересува бе, нема да снима!
-          Бе я се скрий бе! – влизам му в тона, обаче вече от дистанция.
Иначе предвидливо съм с широка сивкава кадифена пола до коленете (умишлено не с панталон), част от аутфит в налудничава цветова комбинация, с която фино конкурирам мургавия женски контингент на Женския.
Малко по-късно вече съм на Пиротска.
-          Защо ни снимате? – по-скоро любопитно, продавачката се е маскирала като пушеща скучаеща кифла на пейката отсреща.
„Защото сте пльоснали заглавието на магазина GLAMOUR върху дърво” (тип соц ламперия в люлински лукс апартамент) – съмнявам се, че ще ме разбере.
-          Много ми харесва шрифтът – кимвам с изкуствено дружелюбна усмивка към фасадата.
Вече е безнадеждно тъмно – по това време на годината слънцето ляга безсрамно ниско по икиндия, след което се скрива по-бързо от партизанин.
Качвам се в трамвая на Халите, качва се и бабаит с керемидено оранжев елек, туристически обувки, прошарена ниска коса с дълга тънка опашка на тила. Почти се потрисам с почти ужас, аха отвращение. После виждам в ръката му най-големия фотообектив, който изобщо съм виждала на живо?! Така, такаааа – е на този едва ли ще му налетят на бой!
Струва ми се, че откакто напоследък взех да се шматкам по улиците с фотоапарат, виждам повече светлини и цветове отколкото когато и да било досега. Което пък може би се оказва нелоша профилактика, направо хомеопатия даже, срещу онази коварна сянка в недалечното ми минало, от която все още се боя. Заради нея почти престанах да поглеждам в огледалото за обратно виждане, само понякога плахо хвърлям кос поглед зад рамо, за да мерна дали е още там, и размърдвам ноздри, за да проверя мириса й на леш.
И после ускорявам крачка. Към книгите. Фотоапарата. Приятелите. Музиката. Или всичко заедно. Снимам като параолимпиец – с огромна и все още незараснала напълно рана, и без да ме интересува особено класирането по медали. Най-ценният медал е да си жив.


*Street Spirit (Fade Out)

08 October 2012

„Елегантността на таралежа”



Искам да ви кажа няколко думи за тази книга без непременно да я препоръчвам. Най-напред да благодаря на г-жа Веселина Седларска за препоръката, както и на една приятелка за „предупреждението”. „Предупреждение”, от което си направих извода, че книгата не се чете много лесно. Точно поради тази причина не „рискувах” да взема само нея на морската си почивка: на плажа прочетох първите 2-3 страници и реших, че, да, ще я прочета, но не точно сега и тук, след което минах на нещо по-лесно смилаемо.
Времето й дойде в ранната есен. Честно казано, изчетох доста голяма част от нея (може би към една трета) със смесени, клонящи към негативни чувства. Чак се дразнех на моменти – дори не толкова заради претенциозния в някакъв смисъл изказ, колкото заради факта, че ми се струваше самоцелен. Цели параграфи ми звучаха като безсмислено натруфен от-кутюр, а извадени от контекста си бяха една голяма словесна боза. Същевременно обаче иронията в тях (тоест, иронията в разсъжденията на двете главни героини, защото разказът се води в първо лице) внася ярък живец в инак студения и дистанциран от-кутюр.
Всъщност насмешката и иронията, чак с намек на цинизъм, според мен са дресингът, който овкусява цялото тръпчиво ястие. А дресингът е ароматен дотолкова, доколкото е ароматно прятелството между грозновата портиерка, фиксирана почти изцяло в непонятния си на пръв поглед стремеж да остане невзрачна и незабележима и да потули неподобаващия си интелект, и почти тийнейджърка - краен интроверт с налудни нихилистични мисли, част от семейство буржоазни неосоциалисти. И от друга страна – приятелството между същата портиерка и богат, артистичен и широко скроен японец.
Дори и след пълното разгръщане на аромата обаче нещо в книгата ме смущава: това, че на моменти героите проявяват страни от характера си и мислене, които ми се струват несвойствени за тях, като кръпки. Не смея да предположа, че това е слабост на автора. По-скоро явно аз не съм домЪдрила вселените в главите им.
Ако решите да прочетете книгата, имайте предвид, че от една страна има цели глави (не много и не дълги), които са малко трудни за преглъщане – освен ако не се интересувате по-дълбоко от изкуство и философия. За „компенсация” обаче има глави, които (поне мен) ме докарват дотам да треса рамене от смях в трамвая. Няма как да го демонстрирам с няколко изречения – дори половин страница да цитирам, тя ще се окисли и ще изгуби вкуса си без цялото.
Почти последно: не съм чела ревюта за книгата, но мисля после да потърся какво казват светилата, от любопитство. Освен това още не съм стигнала съвсем до края и не знам дали портиерката ще отиде на рождения ден на японеца и дали момиченцето ще подпали апартамента и ще се самоубие.
Последно: семейството на момиченцето има две котки, които се казват Конституция и Парламент, две от кучетата в кооперацията се казват Нептун и Атина, а две от второстепенните героини – Коломб и Олимп (а гаджето на Коломб е Тиберий). 
И съвсем последно, кратък цитат: „Според мен само психоанализата може да съперничи на християнството по любовта към трайните страдания.”
Да ви е сладко J