Street Spirit (Fade In)*
Ако човек реши да
се почерпи шепа екзотични (ориенталски?) силни усещания, може да си спретне
фототрип до Женски пазар. С малко повечко късмет може и да го набият.
-
Абе
ей, алоу, нема да снимаш! – червендалест мазен елемент ме приближава като
уличен пес пенсионер всред зима.
-
Снимам
сградата, не вас! - което е самата
истина.
-
Остай
момичето бе, не те снима тебе – намесва се аверът му.
-
Ма не
ме интересува бе, нема да снима!
-
Бе я
се скрий бе! – влизам му в тона, обаче вече от дистанция.
Иначе предвидливо съм с широка сивкава кадифена пола до коленете (умишлено
не с панталон), част от аутфит в налудничава цветова комбинация, с която фино
конкурирам мургавия женски контингент на Женския.
Малко по-късно вече съм на Пиротска.
-
Защо
ни снимате? – по-скоро любопитно, продавачката се е маскирала като пушеща
скучаеща кифла на пейката отсреща.
„Защото сте пльоснали заглавието на магазина GLAMOUR върху дърво” (тип соц ламперия в люлински лукс апартамент)
– съмнявам се, че ще ме разбере.
-
Много
ми харесва шрифтът – кимвам с изкуствено дружелюбна усмивка към фасадата.
Вече е безнадеждно тъмно – по това време на годината слънцето ляга
безсрамно ниско по икиндия, след което се скрива по-бързо от партизанин.
Качвам се в трамвая на Халите, качва се и бабаит с керемидено оранжев елек,
туристически обувки, прошарена ниска коса с дълга тънка опашка на тила. Почти
се потрисам с почти ужас, аха отвращение. После виждам в ръката му най-големия фотообектив,
който изобщо съм виждала на живо?! Така, такаааа – е на този едва ли ще му
налетят на бой!
Струва ми се, че откакто напоследък взех да се шматкам по улиците с
фотоапарат, виждам повече светлини и цветове отколкото когато и да било досега.
Което пък може би се оказва нелоша профилактика, направо хомеопатия даже, срещу
онази коварна сянка в недалечното ми минало, от която все още се боя. Заради
нея почти престанах да поглеждам в огледалото за обратно виждане, само понякога
плахо хвърлям кос поглед зад рамо, за да мерна дали е още там, и размърдвам
ноздри, за да проверя мириса й на леш.
И после ускорявам крачка. Към книгите. Фотоапарата. Приятелите.
Музиката. Или всичко заедно. Снимам като параолимпиец – с огромна и все още
незараснала напълно рана, и без да ме интересува особено класирането по медали.
Най-ценният медал е да си жив.*Street Spirit (Fade Out)
Comments