Спешно причастие

Снимка: БГНЕС

Не съм от хард феновете на Depeche Mode, но в атмосферата, която създават, има нещо космическо. До 2006 не бях харесвала никога Enjoy The Silence – тогава обаче, пак на този почти крайградски стадион нещо се преобърна. И сега беше така -  всичко се разлюлява хипнотично и пречистващо, и когато пееш “All I ever wanted, all I ever needed is here in my arms”- това не е просто стих, а заклинание.

Не знам дали бях попаднала в грешната част от стадиона (някъде към средата на терена), но усещането май беше различно от предишния път, през 2006 – тогава въздухът беше нажежен до синьо, а сега лежеше вглъбен. Изпитвам ужас от бурни масовки, но този път не разбирах хората наоколо – бях заобиколена от интровертни побити камъни. Вярно, че всеки има собствен израз на емоциите си, но как е възможно да стоиш като вкопан дори на Just Can’t Get Enough?! Исках да тръгна и да ги разтърсвам един по един, да ги накарам да пляскат докато раменете им се откачат и дланите им изтръпнат и спрат да ги усещат, да скачат докато петите им запулсират и небето се обърне под краката им, да пеят докато гласните им струни се оплетат в английски ластик, да плачат докато извикат пак спрелия дъжд... защото как иначе разбират, че са ЖИВИ?!