21 June 2013

Варшава: другите липи


И после в немския имало струпване на съгласни! Имам чувството, че в полския на една гласна се падат по шест съгласни, половината от които „пш”.
Освен това на партито в театъра имаме французин, който като всички французи говори невъзможен английски, в пъти по-лош от моя френски.
Имаме полската Едит Пиаф, която стръмно нажежава драматизма си на оперетна актриса (каквато може и в действителност да е). Стряскам се до подскок при всяко нейно тръсване на косата, което на третото парче замита прическата на Бетовен в ъгъла да се срамува. Много гняв е натрупала тази жена – така се кара от сцената, че сенната ми хрема се самозабравя, освен това огладнявам.
Истината е, че музикантите започват добре – със „Санта Лучия”, някъде там прозвучава и малко Бизе. Ок, защо просто някой не посвири малко Шопен и толкоз, не преставам да се чудя, докато истерията по сцената стремително се разгръща. Или поне като са подкарали в тая стилистика, да стъкмят един кан-кан. Едит Пиаф като че ли чува мислите ми и след патетичното размятане на коси и старите градски захваща „Life Is a Cabaret”.
Освен полската Едит Пиаф имаме и младия полски Видин Даскалов, той пък с прическа а ла Боби Михайлов, обаче истинска. Видин Даскалов поне има приятен глас, иначе се преоблича по-често от Едит Пиаф. Минава ми през ума, че ако заформят и дует, ще ме терминират. Дуетът не се разминава, но става, не е толкова страшно.
Въпреки че съм предупредена, в нощта след това преживявам истински шок. Събуждам се, небето вече е светло, стряскам се да не закъснея и поглеждам часа – 3:18?!? Единия телефон, другия телефон, ръчния часовник... всичките показват между 3:15 и 3:20! В 6 сутринта слънцето вече пече като на обяд. Магазините също отварят в 6...
С изключение на комарите поляците са ама много любезни и дружелюбни, успокояващо светли. Явно така ни тръгва още на излизане от летището, когато скокваме в първото възможно такси и след няколко разменени между нас си фрази на нашия си език, шофьорът изтърсва на перфектен български, «Само да ви кажа да имате предвид, че знам български и разбирам какво говорите...» Оказва се, че е бил женен за българка.
И преди да разбера, че Полша заема едно от челните места в Европа по ниска престъпност вече се чувствам неочаквано и за самата мен спокойна. Оперирана съм от всякакво чувство за ориентация, но няколко часа се разхождам сама из града и се справям прилично. Нямам грам притеснение, въпреки че вече е след 10 вечерта, а минавам през почти безлюден район в периферията на парк. Преценявам, че би трябвало да съм близо до хотела, но все пак поглеждам картата да проверя. Тутакси минаващо наоколо момиче спира, пита къде искам да стигна и започва да ми обяснява?! След малко виждам светещия надпис на хотела и тогава някакъв чужденец (не българин и не поляк) ме спира да ме пита как да стигне до стария град. Казвам му, току-що съм минала оттам. «Значи правилно си мислех!» - усмихва се и продължава, а аз се чудя как можа да уцели да пита за посока най-загубения човек на света.

И, да, току-що съм минала през стария град – след неколкочасова разходка съм се върнала на малкото затворено площадче, в което се бях влюбила от пръв поглед. Нямаше да съм аз, ако не седна да вечерям точно на това място. Няколкото заведения са пълни, накрая намирам място. Кухнята не е местна, но съм толкова изтощена, че нямам почти никакви претенции. Капричоза, която вероятно няма нищо общо с оригиналната рецепта, но ми е достатъчно, че има артишок и лук. От пълното щастие ме дели единствено възможността да си вдигна уморените крака и да ги заровя в кашпата с мушкато до масата. Наоколо ароматът на липите е увиснал на тежки медени пелени, които мариноват сливиците и засядат между зъбите.