04 October 2014

Сицилиански дневници

Benvenuti in Sicilia!
„Когато усетиш, че нищо не работи както трябва – значи си вече в Сицилия“ – ни беше написала една приятелка на лист с упътвания за сицилианското ни пътешествие. Оказва се права: на летището в Катания си чакаме багажа над 40 минути, накрая той пристига на лентата, на която свети „Палермо“(?); при обратния полет чек-ин-а започва късно и е ужасно муден, така че минаваме скенера доста след началния час на бординга... хората нямат време дори за тоалетна, а аз хуквам да купувам вино и скачам на борда 20 минути след обявения полет; подготвена съм за нулевия английски на италианците (не ми е за първи път да се сблъсквам с него), но отделно от това, когато те упътват за нещо, трябва да попиташ поне трима, докато стигнеш до верния отговор; на автогарата автобусът за Етна е обявен за 8 и 9 сектор, но тръгва от 5-ти... Сицилианците просто са над тези неща!
Какво друго са сицилианците? Според същата тази приятелка оригиналните сицилианци са руси и синеоки. През цялото време не виждам нито един такъв. Голяма част от тях ми приличат на циганета, малко повече от нас, българите. Още по-емоционални от северните италианци, още по-жестикулиращи, още по-шумни... С интонация, която ме стряска, защото си мисля, че се карат, а те си казват Грацие и Прего. Провикват се в автобуса от единия до другия край. И тийнейджърите им са още по-шумни (вече няма да мрънкам от нашите!). Шофирането им е огледало на темперамента им: рязко, безцеремонно, дори хаотично. Като прибавим към това и тесните улички и пространства резултатът е, че колите масово са с очукани ръбове и врати. И като казвам масово, това означава примерно 3-4 коли на 10.

Морето
Въпреки подготвителното ровичкане по сайтове до последно не съм наясно дали в Катания ще заварим пясъчен плаж или каменен. Оказва се второто (басейнът е идеален, но аз съм отишла на море, не на басейн, нали). Решавам, че ще наблегна на предимствата: няма пясък, който да се лепи по всичко, водата е неестествено чиста. И доста топла. На плуващите липсата на пясък не им пречи. Аз не мога да плувам и не се престрашавам да се пусна от перилото на „мостика“, но и така си намирам благи пози: сядам на предпоследното стъпало, заливано от водата, или се опвам по гръб на повърхността, пак без да се пускам. Линет ме снима, по-късно ме оприличават на удавник :D В първите дни морето е и много тихо. В последните има вълни. Всъщност за плаж не остава много време: почивката се оказва повече опознавателен туризъм, отколкото плажен мързел, опитваме се да балансираме двете... Едно е сигурно: постигаме програма максимум.

Хотелът
... всъщност не в Катания, а в Ачитреца. Катания е голяма може би колкото Варна горе-долу (315 хил. жители), а почти сраснати с нея са три градчета/селца, възникнали като рибарски селища: Ачиреале, Ачитреца и Ачикастело. От Катания на 30-ина минути има автобус до Ачитреца, пътува се между 45 минути и малко над час до последната спирка в Ачитреца според задръстванията. От последната спирка имаме 20-25 минути пеша до хотела. Хотелът е на първа линия, а стаята ни гледа към морето през прекрасен парк, озеленен с палми и тропически растения. Оказваме се част от голяма група, с преобладаващо възрастни хора. В съседната стая има отбор баби, който плющи белот до късно вечерта. Стаите имат чудни широки тераси, а преградите между тях са наполовина, и така сме си почти заедно с „покерджийките“. Обаче са готини. Един ден на плажа на „мостика“ си правим компания с две лели – едната като мен я е страх да се пусне от перилото, другата си плува и й подвиква, „Ела де, няма страшно – камъче по камъче...“ „А, да, камъче по камъче... и ще ми турят камъчето...“

Малта
Ако броим вечерта на пристигането в Катания за ден 1, то ден 2 минава в информационна среща с двата ни гида (приятни и готини мацки, доста информирани, без да са досадни или скучни), плаж и релакс. За ден 3 имаме резервиран полет за Валета, Малта, сравнително изгодни билети с Air Malta в рамките на един ден. Супер готино е ей така да си вземаш дамската чанта, да се метнеш сутринта на самолета, а привечер да се върнеш! Много обичам да летя, но висенето по летищата ми идва малко досадно, а когато има забавяния – и изнервящо. И все пак: давам си сметка, че за три дни ми се събират три полета. Човекът е човек, когато е птица. Понякога животът се измерва с броя на моментите, в които колесникът се отлепя от земята под краката му.
Полетът е малко преди 8 сутринта и когато алармата ми тиририка малко след 4 (всред нощ), не ми изглежда толкова чудесно. Ставам първа (както всичките сутрини), изкушавам се да събудя другите с „Дóбро ютро, пиянице“, която случайно имам на телефона, но некак си сърце не ми дава да им го причиня...
Истината е, че дори придвижването ни до летището в Катания в този ранен час е едно малко приключение. Предния ден се опитваме да обясним на рецепциониста, че на другата сутрин ще имаме нужда от такси в 5, той започва да ръкомаха и да обяснява нещо на калпав английски, от което разбираме, че трябва да напомним на рецепцията по-късно. Привечер колежката му се оказва доста по-вредна и почти не ръкомаха. Обяснявам, че имаме полет. “Are you leaving?!” – на лицето й се изписва искрено съжаление. „Nononono!! Just a trip to Malta, coming back in the evening!”
Като се има предвид точността на италианците (казах ли, че те са над тези неща?) имаме сериозни опасения дали ще стигнем навреме до летището, но на следващата сутрин точно в 5 на рецепцията ни чака Джузепе – ухилен и енергичен. Почти не знае английски, но през целия път се опитва да води разговор – с възклицания и емоционално като типичен италианец. Трудна работа е разговорът. „Знам едно изречение на италиански – кога да го кажа?“ – разсъждава Кала. Към края на пътуването Джузепе ни пита дали сме топмодели, с което окончателно ни събужда – от смях. На летището той слиза и подава на всяка една от нас ръка на слизане: „Топмодел уно, топмодел дуе, топмодел тре!“ Италианска му работа.
По предварителните ни прочвания във Валета има много забележителности за гледане, но времето ни е силно ограничено, тъй като обратният полет е в 15:20. От летището вземаме автобус с билет за 1.50 евро, който служи за цялата градска мрежа за целия ден (!). Уцелваме обаче някакъв заобиколен маршрут и ни отнема над час и половина, докато след истинска панорамна обиколка на града стигаме до старата част на Валета.
Нарекох Малта Европейски Тунис. Европейска страна с пикантно арабско влияние, което личи в архитектурата, хората (не успявам да си изградя добра представа за местните, но май приличат на нас), езика, който ми звучи като смесица от италиански и турски (поне с английския няма проблем там)... Имат специфична писменост, базирана на латиницата. Валета е приказна, но по пътя от летището до там минаваме през депресиращо пуст пейзаж с редки полуразрушено сгради и почти никаква растителност. Влезеш ли в града обаче се замайваш от красивите заливи, пълни с яхти и лодки, къпещи се в морето хора в центъра на града...
Старата част е музей на открито. Основна улица с богата архитектура, странични живописни улички... Стигаме до Сейнт Джон – катедралата, която ни е основна цел. Разкошът и безподобната пищност вътре те удрят по главата, по мраморния под пък са изписани мистични текстове и черепи, тамплиерите не са се шегували... Чувствам се като в роман, а на излизане си купувам сребърен малтийски кръст.

Остава малко време да влезем в някое и друго магазинче за сувенири и да седнем да хапнем някъде набързо. Сядаме в ресторантче насред една от уличките, поръчваме храна и докато я чакаме, отскачам да погледна магазинчето за обувки отсреща. Излизам със светлосини сандали точно моят тип (на тънък ток с тънки каишки), естествена кожа (!), номер 36 и половина (!), за 5 евро, СЛОВОМ: ПЕТ ЕВРО... Като цяло в Малта като че ли е по-евтино отколкото в Италия.

Таормина
Отиваме в градчето самостоятелно, извън организираната група, с идеята оттам да се качим до Етна, каквато е обичайната практика, а после да разгледаме и  самата Таормина. Пристигаме някъде към 11 и след като обикаляме няколко туристически бюра разбираме, че всички качвания до Етна тръгват към 8.30 сутринта, а точно този ден следобедно няма. В крайна сметка се оказва, че италианецът, който ни дава най-полезното упътване, е жена на средна възраст (в едно от бюрата), която говори много добър английски с тежък немски акцент (!). Тя подхваща разговор, обясняваме, че ни е невъзможно да дойдем в Таормина толкова рано сутринта от Катания, а тя учудено пита, „Ама защо не вземете автобус директно от Катания?“ Защото никой не ни е казал, че има такъв...
Оттам нататък разглеждаме Таормина спокойно и аз се влюбвам в мястото: високо в планината,  тесни приказно красиви улички, балкони с много цветя, разкошни малки заведения, в едно от които сядаме да хапнем...


Сиракуза
Много история, много храмове – Аполон, Санта Лучия, изобщо – много Италия, но и Гърция: древните гърци най-напред са заселили малкия остров Ортиджа (1 кв.км.), който днес се свързва с останалата част от Сиракуза чрез два моста. Влизаме в храма на Санта Лучия – рядък случай, в който християните са надградили езически храм, вместо да го унищожат, влизаме в интерактивния музей на Архимед, разхождаме се из поредните красиви улички, и когато най-накрая сядаме да пийнем по нещо и да починем, установявам, че циферблатът на ръчния ми часовник е паднал някъде. „Е няма как – ще се връщаш тук!“ – смеят ми се.

В малкото улично заведение поръчвам чаша произволно избрано червено вино и то се оказва вълшебно! Влизам вътре да търся сервитьорката да ми покаже пак бутилката да снимам етикета – сортът е Nero d’Avola, за който впоследствие (когато автобусът минава покрай Авола) научаваме, че е прословут.

Ното
Казват, че в Ното няма нито една сграда, която не е барокова. Самото градче е под защитата на ЮНЕСКО, както и най-красивите барокови балкони, които ни обещават да видим тук. Кала се влюби в Ното, но аз го почувствах студено и чуждо, като декор на филм, като град-паметник, който е замръзнал във време преди няколко века. Освен това ми липсват цветята на Таормина. Усещането за студ (въпреки жегата) може би идва и от манастирите, за които ни разказват. Принадлежали са на всички монашески ордени, сградите са запазени. Втрещява ме злокобната  някогашна традиция богатството да се наследява от първородния син или дъщеря, а следващите да отиват в армията (момчетата) или в манастир (момичетата). За момичетата това си е било чист затвор – пристъпяйки прага на манастира, те скъсвали изцяло с външния свят и го наблюдавали единствено през зарешетени прозорци, които все още чернеят зловещо.
Стигаме и до обещаните красиви балкони, които принадлежат на Palazzo Nicolaci. Сградата е била собственост на богатото семейство Николачи от руски произход. След като корабокруширали наблизо, те постепенно се съвзели и преуспели с търговия с риба тон. Другите нямат желание да влязат в сградата, но аз не мога да устоя. Време за сиеста е и може би затова вътре няма почти никой, така че се разхождам спокойно из стаите... дори излизам на един от прословутите балкони, който е отворен. Парапетите им имат специфична извита форма, която наричат "goose breast" и е съобразена с роклите на дамите.

Етна
Последният ни пълен ден в Сицилия и поредният, в който ставаме рано сутринта. Толкова ми се спи, че всичко – от миенето на зъби и душа, през 20-те минути до автобусната спирка в Ачитреца, 45-минутното пътуване до автогарата в Катания, до уточняването на спирката за Етна – ми е като на сън, душата ми спи. Сядаме да пием кафе и да закусим докато дойде автобусът. За първи път решавам да се прежаля и да си взема класическо италианско кафе вместо капучино: ужасно късо – 1, 2 глътки макс, и силно. Като казвам силно имам предвид, че 10 минути по-късно вече съм чисто нов човек, свеж и буден! Това кафе може да вдигне и мъртвец. В Италия дори в най-мизерното кафененце кафето е по-хубаво от най-доброто, което съм пила в България, точка.
Отиваме на 8/9 сектор на автогарата, където автобусът още не е пристигнал. След малко идва, но няма никаква табела. Питаме шофьора – мургав, с рязък перчем, нетипично мълчалив за италианец. Усмихва се загадъчно, пали цигара и махва с ръка да го последваме. Води ни на сектор 5. Нерде 8/9, нерде 5... Това вече е нашият рейс, и той трябва да тръгне в 8:15, но 5 минути по-рано шофьорът тепърва започва да продава билетите, а пред нас има цяла група немски туристи. Питам младежа германец пред мен дали автобусът е за Етна (зер, с тези италианци никога не знаеш, ТЕ СА НАД НЕЩАТА!), той тутакси включва на английски, а аз въздъхвам с облекчение, че най-после мога да разменя с някого 3 изречения нормално! Шофьорът прилича на smooth operator, билетите се продават повече от 20 минути сред ръкомахане, викане, кимане, обяснения, andata e ritorno, 6.60 евро, и те така!
Кафето може да е силно, но не ми пречи да проспя почти целия път, час и малко. На слизане установявам, че шофьорът поназнайвал английски, язък за целия зор и андатите и риторните! Казва ни, че обратно ще тръгнем в 15:30. Питам със същия автобус ли, той натъртва – йеееес, йеееес, сейм бус, сейм плейс, сейм  драйвър!
Казали са ни, че Етна има микроклимат и там никога не се знае предварително какво е времето. Нашето се случва напълно ясно, слънчево и тихо. От една страна имам натрапчиво усещане за Алеко – асфалтирани пиаци, автобуси, туристи, дървени къщички със сувенири (едни и същи навсякъде, кич върху кич), лифт, закусвални, пица, кафе... Същевременно обаче нагоре виждаш само сивочерна пустош – буци изсъхнала лава, която на утъпканите места се е превърнала във фина прах и пепел... Лифтът се оказва скъп и решаваме да го пропуснем, още повече, че явно по-нагоре няма да видим нещо по-различно. Времето е толкова лъчезарно, че някак не ти се вярва, че изобщо е възможно да съществуват подземните стихии, за които свидетелстват сивите буци. Мисля си, че вероятно в периоди на вулканична  активност не допускат туристи в района, но по-късно разбирам, че това изобщо не е така от пътеписа и снимките на Васко Богданов, правени само няколко месеца по-рано.
Обикаляме първо нагоре, където ни налитат прословутите калинки, после надолу, към двата по-малки кратера, наречени Silvestri, където изсъхналата лава е по-червеникава. Въпреки тихото време явно се носи във въздуха невидим прах, защото обективът ми започва да отказва. По пътя обратно снимам от автобуса къща, полузатрупана от лавата...


Не знам какво да кажа в заключение освен да не закачате италианците за нищо по време на сиестата – това свещено време между 2 и 4 следобед, когато те не работят, магазините не работят, дори басейнът не работи, накрая си мислиш, че сигурно в сиестата и вулканът и Господ също не работят.

07 August 2014

Да обичаш на инат

Снимка: Булфото

Имах приятелка (имах, защото от доста години не знам какво става с нея), малко по-голяма от мен, приятелка „по линия“ на майките ни, които са учили заедно в техникума. Мечтата й беше да следва медицина и това не беше просто мечта – тя гореше за медицината с кръвта, сърцето и ума си. Затова и я приеха, въпреки че всички я разубеждаваха – нямаше връзки, приемът беше много труден... Следването не беше от най-леките периоди в живота й – в началото бяха гладните 1990-91. Но завърши обща медицина за начало, след което, преди да специализира я разпределиха да работи в малко градче, родното на майка ми и недалеч от нейния роден град. Всяка година през август на Богородица ходим там на гости и минаваме през черквата на влизане в града, защото тя носи името на Богородица и празникът е специален. Здравната служба е точно до черквата и една година се отбихме „да видим Марето“. Когато приближихме и преди да я намерим, чухме детски писъци от един от прозорците. По-късно, когато тя ни намери, се оказа, че писъците били на малко циганче, което паднало в казана с курбана и се изгорило, а тя трябвало да обработи раните.
Ей такива неща се случваха там и такъв беше стажът й като общопрактикуващ лекар.
По-късно Марето специализира очни болести и стана много добър офталмолог.
Тя е образът ми на човек, препълнен с ентусиазъм и огън, при това почти винаги усмихнат и с готова шега или иронична забележка. Запомнила съм как разказваше за нейно съседче в родния й град, което също искало да става лекар. А тя му казвала, „Не ти трябва да си лекар, стани банкер – ето виж: мен ме вземат от къщи с линейка, а банкерите - с джип...“
Доста време мина оттогава, но огромна част от лекарите (а за мен лекарите са не-човеци, полубогове, понякога дори истински демиурзи), продължават да се возят с линейка, а банкерите – с джип. И заради това животът и здравето ни ще продължават да висят на тънка нишка – нишката на огъня в кръвта на хора като Марето, който е непонятен за голяма част от банкерите, пък и не само тях.
Докато има такива хора не всичко е загубено.

Но докато возилата са такива, нищо няма да се оправи.

28 July 2014

Германската мечта

Снимка: Stefan Sauer

Че Германия ми е слабост от много години (без до днес да съм стъпвала там) знаят доста от приятелите и близките ми. Но със сигурност това, което ще напиша сега, не е повлияно от германофилството ми.
Преди няколко дни имах среща с приятелка от детските години, с която обаче след 1989 се бяхме виждали само няколко пъти в големи компании, без да имаме възможност да говорим много. Знаех, че от няколко години (малко повече от 3, както се оказа) живее в Лайпциг със семейството си и ми беше интересно как се е случило всичко и как се чувства там.
Предполагах, че са изпратили съпруга й там служебно, но се оказа друго. Тук в България тя се занимаваше с малък семеен бизнес (от един момент заедно с мъжа си), който вървял горе-долу добре.  Вездесъщата криза обаче си е казала думата и при него, така че след като парите започнали да се топят от месец на месец, двамата решили да се ориентират зад граница. Посетили няколко европейски страни в опит да направят избор – Италия, Германия, Испания, Португалия... „Италия е моята страна, разбираш ли...“ – казваше тя, „Но за туризъм и почивка, нали?“ – опитах се да продължа мисълта й и познах. „При нас ставаше дума за работа и място, на което да се установим и да живеем постоянно“. Така избрали Германия и пристигнали в Лайпциг с всички пари, които им били останали, с двете момчета на училищна възраст и без да знаят думичка немски. „Моят немски се изчерпваше с Danke и Bitte…

В Лайпциг успели да купят къща – „В определени райони могат да се купят сравнително евтино такива къщи, цените им са по-ниски заради проблеми със собствеността от времето на соца... Но искат много сериозен ремонт.“ Направили и ремонта. Отнело известно време докато прзнаят майсторската й диплома по фризьорство, която имала. След което се заела да отвори свой фризьорски салон. Тук се напрегнах – бяха ми разказвали колко тежкобюрократична е Италия, например, с безкрайно мотаене по институции, разрешителни, и седмици изгубено време. „Аз не можах да повярвам – каза тя,  - вместо да ме мотаят с инспекции и бумащини от хеи-та, пожарни и къде ли не, всичко стана страшно бързо и лесно, и когато получих един документ и попитах какво следва, ми отговориха, че това е всичко!“
Казваше, че студенината на германците е чист мит. „Нищо вярно няма в това – аз там се научих да се прегръщам с хората за поздрав, вместо ръкостискане, у нас това го няма...“ Да, били резервирани към чужденци, трудно ги приемали, но не било невъзможно, и веднъж приети, се отнасяли с тях добре. Това, което я удивляваше най-много, беше доверието, с което се оставяли в ръцете й на фризьорския стол при положение, че тя не разбира и не говори езика. „Аз не бих седнала да ме подстригва човек, на когото не мога да обясня какво искам... Но някак се разбирахме, с жестове, пък и аз се опитвах да се ориентирам за желанията им по възрастта, стила на дрехите... така предполагах какво биха харесали.“ И явно й се е получило.
Постепенно започнала да се справя с езика, момчетата пък се справяли добре в училлище. „Децата на емигрантите започват в специални паралелки, в които учат само немски и малко математика. Постепенно ги вливат в общите паралелки в момента, в който достигнат оределено ниво, всяко дете различно.“ Съпругът й обаче не успял да се захване с търговия – както се надявал и което умеел. Затова се явил на изпит, за да може да стане таксиметро шофьор („Взе го от втория път, което е постижение дори за германец“) и започнал да практикува.

Попитах я специално за здравната система, защото наскоро ми бяха разказвали как е в Швеция и направо се потресох: в нормалния случай при нужда там те поема нещо като медицинска сестра или фелдшер и трябва да си на умирачка, за да стигнеш до високо квалифициран лекар. Което донякъде се дължало на острия дефицит на лекари. Което пък от своя страна било резултат от прогресивната данъчна ставка на подоходния данък, която демобилизирала хората да учат повече и да се стремят към високоплатени професии.
Здравната вноска на приятелката ми в Германия е 360 евро месечно, което особено за нас в България звучи шокиращо. За децата до 18 години не се плаща нищо. „Аз първо помислих, че тази сума е годошна, и пак ми се виждаше много...“ Тя обаче покривала почти всички здравни услуги и лекарства, които могат да ти се наложат. „За лекарствата плащам само 5 евро на рецепта... Не се включват само специфични манипулации – с изненада разбрах, че не се покрива операция за разширени вени, например. На мен ми се налагаше да лежа три пъти за три години в болница – не плащах нищо“. Попитах я има ли дефицит на лекари – оказа се, че донякъде да, по-точно определени видове специалисти (ортопеди, очни болести, психиатри), но далеч не като в Швеция. „Освен това поне при нас, в източната част има много лекари, които са завършили медицина в България. Има лекарки германки, които докато са учили в България са се омъжили за българи и са взели фамилията им, говорят много добре български...“
Онази вечер прекарахме в разговор почти три часа и не разбрах как са минали. Вярно, че не се бяхме виждали отдавна, но истината е, че с такива познати много често почти нямаш какво да си кажеш. А тя се оказа помъдряла, с много точен усет за хората и някак... нов човек.

Майката на приятелката ми също заминала при тях. „Тя си има разни болежки... беше ме страх да я оставя тук сама.“ Семейството си идва в България през няколко месеца, сега са тук за три седмици, една от които ще прекарат на морето. „А майка ти?“ „О, майка ми отказа да дойде.“ ?!?? „Тя тук не поддържаше много контакти... там обаче се чувства много добре, взехме колело, научи се да го кара, разхожда се с него, добре й е...“

01 July 2014

Банково дело фор дъмис

Рядко ми се случва да се вкарвам в полемики в мрежата, но напоследък и на мен ми прикипя. От 20 юни насам, когато на една от големите банки у нас й се случи сътресение, пространството се напълни с разбирачи и хора, които бясно са се метнали в някоя от крайностите, вместо да разсъдят трезво и без много емоции, и да почетат тук-там.
И така.
Целокупното българско население дълбоко вярва, че когато сложи едни 1000 лв. (примерно) на депозит в една банка, тази банка е длъжна да държи в касата си тези 1000 лв., трепетно очаквайки във всеки момент този някой да дойде и да си ги поиска. За да може обаче банката да съществува като такава и да му плати лихвичка за този депозит, тя трябва отнякъде да изкара паричките за тази лихвичка, което няма как да стане, ако тя си ги държи в касата, нали. Затова банката раздава (част от) паричките като кредити, за което пък на нея й плащат цена, тоест, друга лихвичка. Освен това банката може да не раздаде всички пари като кредити, а да си купи с някои от тях ценни книжа (от които да спечели) или да ги даде на заем на друга банка, която в момента има нужда от пари, познахте – от което също да спечели.
За да може обаче банката да отговори адекватно, когато ти идеш и си поискаш от нея парите, тя винаги държи някакво количество високо ликвидни активи – парички, които или са налични в касата, или могат лесно да се окажат там. Колко точно да са тези високо ликвидни активи във всеки момент? Ами едни хора седят в банката и смятат. И смятат, например, че от 1000 лв. депозити точно днес 20 лв. ще си бъдат поискани. Да държи (много) повече от тях в касата си е загуба на доход за банката (и по-малка лихва по депозита за теб, примерно).
Ако обаче ти отидеш да си поискаш парите, но едновременно с това си казал на още 380 човека, че тази банка утре може да НЯМА ПАРИ, тогава банката днес трябва да плати не 20 лв, а 380 пъти по толкова (принципът на тоалетното казанче, според който, ако всички жители на един град си пуснат казанчетата едновременно, канализацията ще гръмне) . Е, няма банка, която да издържи на това. Но тази банка може да събере пари за няколко дни, стига в системата да няма някой Достатъчно Голям, който да й попречи.
В тази връзка един разбирач беше сметнал колко са депозитите в системата, колко кеш имат банките и колко може да покрие фондът за гарантиране на депозитите, и автоматично беше дал апокалиптична диагноза на системата, без, естествено, да слага в сметката ликвидни ценни книжа или вземания от други банки. Друг разбирач беше заключил мъдро, че всяка банка е финансова пирамида. Е, ако това е така, целият ни свят е финансова пирамида откакто паричната икономика е заместила бартерната. Ако ви тегли към бартерна икономика и каменната ера – прав ви път.
След всичко това не мислете, че твърдя, че банките са най-голямото и благочестиво нещо на този свят. Те преразпределят пари от тези, които имат в повече, към тези, които имат нужда от повече на съответни цени, и от това печелят, както би трябвало да печели всеки от работата си. Естествено обаче, далеч не всичко е честно. За да е колкото се може по-близко до честно има закони и органи, които контролират тези закони да се спазват.
Още веднъж да кажа: ако някой е тръгнал да се дави и клати лодката, по-разумно е преди всичко друго да му се подаде ръка, за да не обърне лодката и да се издавите всички – точно както ако гръмне банковата система, целият срив ще бъде платен от невинните. Ако го оставите да си стъпи на краката, можете да му държите сметка кое честно и кое не, и да искате от него или онзи, който трябва да го контролира, да си плати греховете.

А сега стигам и до другите екстремисти. Изпаднах в почти ужасено умиление от нелепия патос, с който у нас група романтици запротягаха слаби пръстчета – зер да помагат на удавника, накичени с розови сърца, за да е още по-сладникаво. Ако знаете на удавника колко му пука за вашите сърца… В давенето няма романтика, в плуването също. За да е пълна пародията (преливаща в порнография на моменти) част от тези романтици го бяха играли революционери неотдавна, но може би са забравили тази част от драмата. Като казах да подадете ръка на давещия се, нямах предвид да му подарявате рози и да се обяснявате във вечна любов, надхвърлихте себе си леко… И не бъдете толкова сигурни, че слабите ви пръстенца са спасили удавника – спасиха го Силните. Освен това преди да се дивите на лаврите му (колко е спечелил от такси), сравнете, ако можете, на каква стойност са те от една страна, а от друга - каква цена са му поискали Силните за спасението. А че това били нашите пари – всички пари са наши, винаги става дума за нашите пари.

Малка случка с куче в утринта*


В един от натрапчивите ми сънища съм изправена пред заплахата да бъда наранена от някого и се опитвам да крещя, но нямам глас и никакъв звук не излиза. И тогава на сън започвам да крещя… с очи. Впервам поглед насреща с целия вектор мълчалив крясък, на който съм способна… Паметта ми за сънища никога не казва какво се случва след това, но най-вероятно се стряскам и се събуждам. А тази сутрин ми се случи нещо подобно на живо.
Вървях по нашата улица, запътена за малко сутрешен джогинг, и минавах покрай малка стара къща, в която живееше не много възрастна, но доста пълна и трудно подвижна жена. Независимо от това до преди известно време винаги рано сутрин тя полека шеташе по двора, а от къщата се чуваше тихо радио. От доста време не я бях виждала, а дворът напоследък беше буренясал и запуснат. Тази сутрин на улицата до къщата видях мъж с немска овчарка да сече големи клони от дървото, което се подаваше от двора на улицата. Загледах го най-вече заради дървото – винаги ми докривява, когато видя да секат дърво. Без да съм казала или направила нищо немската му овчарка се засили съм мен със заплашителен лай. Той й подвикна нещо, но тя явно не го слушаше. Винаги страхът ме е страхувал, но сега изби в някаква агресия. Викнах му да си прибере кучето, защото ще го напръскам, в ръката вече държах спрея. Гледала съм близо 13 години такова куче и единственото, което знам е, че са умни. Но дали и колко се хвърлят на хора зависи от възпитанието им.
„Бе я се успокой ма!“
„Не ми викай да се успокоя, защото майка ми е лежала в болница заради куче и такива като тебе!“
„Аре стига ма, смръдло, досега никой не е изяло!“
„Не ме интересува колко е изяло досега!“
Кучето продължаваше да лае вече до крака ми (сега вече явно раздразнено и от викането), аз все така държах насочен спрея без да го натискам. Честно казано, беше ме страх от този тип, имаше вид на затворник без право на замяна и като нищо можеше да ме попребие – вярно, че се чувствах у дома си на това място, но наоколо не се мяркаше никой, а иначе любопитните комшии едва ли стояха на прозорците си точно сега.
И тогава се втренчих в него мълчаливо – точно като в сънищата ми. Кучето междувременно се беше отказало. Вървях и го гледах в очите, вече отминавах и го гледах в очите, обърнах се назад и продължих да го гледам в очите, а той крещеше, „Не ме гледай ма, не ме гледай ма… не ме гледай ма…“
Докато се отдалечих. Помислих си, че на връщане (след около 20 минути) ще трябва да заобиколя по някоя от другите улици. После се ядосах - откъде-накъде трябва да си причинявам неудобство заради някакъв човешки отпадък и кучето му. Лошото беше, че на връщане понякога вземах и тази отсечка на бегом – едно заради липсата на време, второ – по „физиологични“ причини ;) Е, сега може би щях да имам вълнуващия избор дали да се наакам в гащите (вече не от страх) или да ме изяде зло куче.
От мен да мине – на връщане намалих ход, когато ги наближих. Той вече беше вързал отсечените клони в наръч и тръгваше да го влачи на някъде. Кучето се мотаеше около него. Изобщо не ги погледнах, нито пък те мен, и се разминахме все едно нищо не е било.


А на снимката е непрежалимата ми пазачка и приятелка, която се възнесе в кучешкия рай преди 3 години. Но дори и завчера като излизах от къщи имах чувството, че ще я видя да лежи пред гаража, ще се изправи с усилие на скованите си задни крачка и ще докуцука до мен, за да ми близне ръката крадешком с цялата си предана, безусловна и безрезервна любов.

13 March 2014

United Colours of Shoes


Имах късмета да не ми се налага да работя докато следвам. През последната студентска година обаче финансовият колапс и кризата от 1996-1997 доста промениха нещата, и когато се дипломирах в края на 1997-ма, вече беше спешно да си намеря работа. Далеч не изненадващо тогава се оказах в един параграф 22, в който бяха доста хора като мен: не можех да си намеря работа, защото нямах опит, а нямах опит, защото не можех да си намеря работа. След половин година започнах в голяма фирма с шеф пословичен в бранша психопат, от който успях да избягам чак 7 месеца по-късно. Тогава попаднах в една „агенция за подбор на персонал“.
По онова време този бизнес беше млад и „играчите на пазара“ бяха  аматьорски квартални фирмички с офиси в сбутани апартаменти. Тази поне беше в елитен квартал и хубава стара кооперация, а собственичката беше „артистична“ персона с видимо високо самочувствие и осезаемо надменно отношение, което още в началото ме подразни. Когато ме попита с какво бих искала да се занимавам и аз отговорих, тя презрително се изсмя:
-          То и аз исках да стана автомобилен състезател!
И това при положение, че имах диплома по финанси и бях отговорила (не много уверено) „финансов анализ“, а не летец изпитател.
Освен с неосъществените й автомобилни амбиции съм запомнила тази жена и с ОБУВКИТЕ. Тя се възмущаваше на хората, които носят черни обувки: колко тривиално, колко клише било това, не можели ли да си купят ЧЕРВЕНИ ОБУВКИ, например, или сини?! Седяхме с нея от двете страни на масата в офиса й: от едната страна тя, с цветната й претенция, от другата аз – отчаяно нуждаеща се от работа, защото джобът ми бие на кухо, и на този джоб цветните обувки му бяха последен проблем. Защото цветните обувки ангажират повече дрехи, а за повече дрехи са нужни повече пари.

Никога не съм забравяла тази случка, но днес специално се сетих за нея по повод един „призив“ във фейсбук за повече шарени дрехи, в който се казваше „навън е пролет, а улиците на градовете ни приличат на огромни погребални процесии - всички са облечени в черно, сиво или мръснокафяво“. Въпреки че не се съмнявам в добронамереността на автора бегло ме лъхна на онази жена, онзи уонаби автомобилен пилот.
За да не създам впечатлението за апологет на мрачните цветове обаче да кажа: допреди нещо като 2-3 години те наистина бяха запълнили гардероба ми – ей така, по инерция. Промяната започна след ужасно горчиво и болезнено преживяване, след което се вкопчих в живота, и различните и ярки цветове се оказаха и средство, и символ, и израз на това. Още повече, че няма как да не се забъркаш с цветовете, ако започнеш да прекарваш с фотоапарата малко повечко време.
Сега смятам, че черното е един чудесен цвят, но не трябва да преобладава в живота. Още нося черно понякога, но когато се поуморя от измисляне на цветове и имам нужда от малко почивка. По-често обаче съм на ръба на шизофренична еклектика – или „цигания“. И, да – няма как да не забелязвам човешките талази, облечени в черно-сиво-кафяво, особено през зимата. Не знам за хората с призива във фейсбук, но аз съм се питала ЗАЩО е така:
-          Да, някои хора наистина са скучни или семпли в не най-добрия смисъл на „семпли“
-          Някои обаче са твърде угрижени, за да имат сили да мислят за цветове
-          Някои са се оставили на рутината и течението
-          Някои нямат кураж и не смеят да рискуват, за да не станат смешни
-          Някои биха казали „ами защото това продават“ (тук може би търговците ще отговорят „ами защото това търсят“)
-          Някои просто не могат да си позволят ЧЕРВЕНИ ОБУВКИ.
Но всички те имат нужда да бъдат повече разбирани и по-малко упреквани и съдени.

А аз съм финансов анализатор от няколко години – за добро или лошо.