United Colours of Shoes
Имах късмета да не ми се налага да работя
докато следвам. През последната студентска година обаче финансовият колапс и
кризата от 1996-1997 доста промениха нещата, и когато се дипломирах в края на
1997-ма, вече беше спешно да си намеря работа. Далеч не изненадващо тогава се оказах
в един параграф 22, в който бяха доста хора като мен: не можех да си намеря
работа, защото нямах опит, а нямах опит, защото не можех да си намеря работа.
След половин година започнах в голяма фирма с шеф пословичен в бранша психопат,
от който успях да избягам чак 7 месеца по-късно. Тогава попаднах в една
„агенция за подбор на персонал“.
По онова време този бизнес беше млад и
„играчите на пазара“ бяха аматьорски
квартални фирмички с офиси в сбутани апартаменти. Тази поне беше в елитен
квартал и хубава стара кооперация, а собственичката беше „артистична“ персона с
видимо високо самочувствие и осезаемо надменно отношение, което още в началото
ме подразни. Когато ме попита с какво бих искала да се занимавам и аз
отговорих, тя презрително се изсмя:
-
То и аз исках да стана автомобилен
състезател!
И това при положение, че имах диплома по
финанси и бях отговорила (не много уверено) „финансов анализ“, а не летец
изпитател.
Освен с неосъществените й автомобилни амбиции
съм запомнила тази жена и с ОБУВКИТЕ. Тя се възмущаваше на хората, които носят
черни обувки: колко тривиално, колко клише било това, не можели ли да си купят ЧЕРВЕНИ
ОБУВКИ, например, или сини?! Седяхме с нея от двете страни на масата в офиса й:
от едната страна тя, с цветната й претенция, от другата аз – отчаяно нуждаеща
се от работа, защото джобът ми бие на кухо, и на този джоб цветните обувки му
бяха последен проблем. Защото цветните обувки ангажират повече дрехи, а за
повече дрехи са нужни повече пари.
Никога не съм забравяла тази случка, но
днес специално се сетих за нея по повод един „призив“ във фейсбук за повече шарени
дрехи, в който се казваше „навън е пролет, а улиците на градовете ни приличат
на огромни погребални процесии - всички са облечени в черно, сиво или
мръснокафяво“. Въпреки че не се съмнявам в добронамереността на автора бегло ме
лъхна на онази жена, онзи уонаби автомобилен пилот.
За да не създам впечатлението за апологет
на мрачните цветове обаче да кажа: допреди нещо като 2-3 години те наистина
бяха запълнили гардероба ми – ей така, по инерция. Промяната започна след
ужасно горчиво и болезнено преживяване, след което се вкопчих в живота, и
различните и ярки цветове се оказаха и средство, и символ, и израз на това. Още
повече, че няма как да не се забъркаш с цветовете, ако започнеш да прекарваш с
фотоапарата малко повечко време.
Сега смятам, че черното е един чудесен
цвят, но не трябва да преобладава в живота. Още нося черно понякога, но когато се
поуморя от измисляне на цветове и имам нужда от малко почивка. По-често обаче
съм на ръба на шизофренична еклектика – или „цигания“. И, да – няма как да не
забелязвам човешките талази, облечени в черно-сиво-кафяво, особено през зимата.
Не знам за хората с призива във фейсбук, но аз съм се питала ЗАЩО е така:
-
Да, някои хора наистина са скучни
или семпли в не най-добрия смисъл на „семпли“
-
Някои обаче са твърде угрижени, за
да имат сили да мислят за цветове
-
Някои са се оставили на рутината и
течението
-
Някои нямат кураж и не смеят да
рискуват, за да не станат смешни
-
Някои биха казали „ами защото това
продават“ (тук може би търговците ще отговорят „ами защото това търсят“)
-
Някои просто не могат да си
позволят ЧЕРВЕНИ ОБУВКИ.
Но всички те имат нужда да бъдат повече
разбирани и по-малко упреквани и съдени.
А аз съм финансов анализатор от няколко години
– за добро или лошо.
Comments