Германската мечта

Снимка: Stefan Sauer

Че Германия ми е слабост от много години (без до днес да съм стъпвала там) знаят доста от приятелите и близките ми. Но със сигурност това, което ще напиша сега, не е повлияно от германофилството ми.
Преди няколко дни имах среща с приятелка от детските години, с която обаче след 1989 се бяхме виждали само няколко пъти в големи компании, без да имаме възможност да говорим много. Знаех, че от няколко години (малко повече от 3, както се оказа) живее в Лайпциг със семейството си и ми беше интересно как се е случило всичко и как се чувства там.
Предполагах, че са изпратили съпруга й там служебно, но се оказа друго. Тук в България тя се занимаваше с малък семеен бизнес (от един момент заедно с мъжа си), който вървял горе-долу добре.  Вездесъщата криза обаче си е казала думата и при него, така че след като парите започнали да се топят от месец на месец, двамата решили да се ориентират зад граница. Посетили няколко европейски страни в опит да направят избор – Италия, Германия, Испания, Португалия... „Италия е моята страна, разбираш ли...“ – казваше тя, „Но за туризъм и почивка, нали?“ – опитах се да продължа мисълта й и познах. „При нас ставаше дума за работа и място, на което да се установим и да живеем постоянно“. Така избрали Германия и пристигнали в Лайпциг с всички пари, които им били останали, с двете момчета на училищна възраст и без да знаят думичка немски. „Моят немски се изчерпваше с Danke и Bitte…

В Лайпциг успели да купят къща – „В определени райони могат да се купят сравнително евтино такива къщи, цените им са по-ниски заради проблеми със собствеността от времето на соца... Но искат много сериозен ремонт.“ Направили и ремонта. Отнело известно време докато прзнаят майсторската й диплома по фризьорство, която имала. След което се заела да отвори свой фризьорски салон. Тук се напрегнах – бяха ми разказвали колко тежкобюрократична е Италия, например, с безкрайно мотаене по институции, разрешителни, и седмици изгубено време. „Аз не можах да повярвам – каза тя,  - вместо да ме мотаят с инспекции и бумащини от хеи-та, пожарни и къде ли не, всичко стана страшно бързо и лесно, и когато получих един документ и попитах какво следва, ми отговориха, че това е всичко!“
Казваше, че студенината на германците е чист мит. „Нищо вярно няма в това – аз там се научих да се прегръщам с хората за поздрав, вместо ръкостискане, у нас това го няма...“ Да, били резервирани към чужденци, трудно ги приемали, но не било невъзможно, и веднъж приети, се отнасяли с тях добре. Това, което я удивляваше най-много, беше доверието, с което се оставяли в ръцете й на фризьорския стол при положение, че тя не разбира и не говори езика. „Аз не бих седнала да ме подстригва човек, на когото не мога да обясня какво искам... Но някак се разбирахме, с жестове, пък и аз се опитвах да се ориентирам за желанията им по възрастта, стила на дрехите... така предполагах какво биха харесали.“ И явно й се е получило.
Постепенно започнала да се справя с езика, момчетата пък се справяли добре в училлище. „Децата на емигрантите започват в специални паралелки, в които учат само немски и малко математика. Постепенно ги вливат в общите паралелки в момента, в който достигнат оределено ниво, всяко дете различно.“ Съпругът й обаче не успял да се захване с търговия – както се надявал и което умеел. Затова се явил на изпит, за да може да стане таксиметро шофьор („Взе го от втория път, което е постижение дори за германец“) и започнал да практикува.

Попитах я специално за здравната система, защото наскоро ми бяха разказвали как е в Швеция и направо се потресох: в нормалния случай при нужда там те поема нещо като медицинска сестра или фелдшер и трябва да си на умирачка, за да стигнеш до високо квалифициран лекар. Което донякъде се дължало на острия дефицит на лекари. Което пък от своя страна било резултат от прогресивната данъчна ставка на подоходния данък, която демобилизирала хората да учат повече и да се стремят към високоплатени професии.
Здравната вноска на приятелката ми в Германия е 360 евро месечно, което особено за нас в България звучи шокиращо. За децата до 18 години не се плаща нищо. „Аз първо помислих, че тази сума е годошна, и пак ми се виждаше много...“ Тя обаче покривала почти всички здравни услуги и лекарства, които могат да ти се наложат. „За лекарствата плащам само 5 евро на рецепта... Не се включват само специфични манипулации – с изненада разбрах, че не се покрива операция за разширени вени, например. На мен ми се налагаше да лежа три пъти за три години в болница – не плащах нищо“. Попитах я има ли дефицит на лекари – оказа се, че донякъде да, по-точно определени видове специалисти (ортопеди, очни болести, психиатри), но далеч не като в Швеция. „Освен това поне при нас, в източната част има много лекари, които са завършили медицина в България. Има лекарки германки, които докато са учили в България са се омъжили за българи и са взели фамилията им, говорят много добре български...“
Онази вечер прекарахме в разговор почти три часа и не разбрах как са минали. Вярно, че не се бяхме виждали отдавна, но истината е, че с такива познати много често почти нямаш какво да си кажеш. А тя се оказа помъдряла, с много точен усет за хората и някак... нов човек.

Майката на приятелката ми също заминала при тях. „Тя си има разни болежки... беше ме страх да я оставя тук сама.“ Семейството си идва в България през няколко месеца, сега са тук за три седмици, една от които ще прекарат на морето. „А майка ти?“ „О, майка ми отказа да дойде.“ ?!?? „Тя тук не поддържаше много контакти... там обаче се чувства много добре, взехме колело, научи се да го кара, разхожда се с него, добре й е...“

Comments

Popular Posts