20 April 2016

All Saints


И друг път съм писала за геройството на лекарската професия, но колкото и да се пише – все ще е малко. Да почна този път с това, че мразя да гледам „лекарски“ филми и сериали – тип „Спешно отделение“. Може би защото се ужасявам от болката и страданието, ама наистина. Не мога да гледам такива неща като обикновен страничен наблюдател, не ми се получава. От друга страна повечето подобни филми се спускат по лесната лайсна на зрелищни и драматични, но не дотам често срещани сюжети. А драмата е в детайлите:
-          Когато сестрата в операционната изпуска металния барабан с инструменти и той се стоварва с цялата си метална тежест на всичките си инструменти, надвесва се над теб, чакащия за операция, и пита уплашено, „стреснах ли ви“, а вие тъжно се усмихвате, „не – без друго съм толкова стресната, че повече не можете“;
-          Когато след операция в полузамаяно от упойката състояние ви тикат на носилка към стаята и случаен лекар или санитар ви погалва по челото и пита „как сте“;
-          Когато в болничната стая наднича сестрата и търси „бременната“, а една от пациентките се обажда, „тука нямаме бременни – всички сме изкормени“
-          Когато дежурната сестра има мигренозен пристъп и е по-крива от маслинено дърво, но понеже проявявате съчувствие, кротко щипва шепа салфетки и ви ги подава вместо тоалетна хартия.
-          Когато коктейлът на анестезията те грабва в магичната си прегръдка като някаква дизайнерска бутикова дрога и те понася през многомерни плазми, плаващи като гъвкав калейдоскоп, преливащи от жълто, през оранжево до червено. Много рубинено червено – цвят на кръв. А когато се върнеш обратно тук, преди всичко друго от очите ти тръгват сълзи върху операционната маса – сълзи на признателност.

За пореден път се убеждавам, че психическото напрежение, което един медик понася за един средностатистически работен ден се равнява на около това, което моята психика може да понесе за няколко месеца. Не мога да спра да се удивлявам как е възможно изобщо някой да пожелае да бъде лекар. Не можеш да си обикновен човек и да работиш такава професия – Бог трябва да те е забъркал с различна закваска, в осмия ден от седмицата и да те е кръстил в тринайста зодия. Ние си чоплим всеки своята скромна професионална лехичка, от която – да, някъде нещичко все зависи и все служи някому. Но нито една лехичка не може да се сравни с чудото на медиците, тяхното е изцяло ДУША и ОГЪН. А душата и огънят са любов. Каквото и да си говорим, най-малкото общо кратно на всичко на този свят е любовта.

M/Mink на Byredo


Преди време, когато си купих любимия ми Avignon на Comme Des Garcons, консултантът в магазина беше така любезен да ми даде мостри на два парфюма на Byredo. Byredo са икона и досега някак все не намирах момент дори да пробвам мострите. Тези дни зачетох страницата за единия от тях във Фрагрантика и тя се беше превърнала в земетръсна стихия от крайни мнения. Дори първите няколко ми бяха достатъчни да подходя към този парфюм с крайно, ама крайно изострено внимание – едва ли не с единия пръст на 112 на телефона. По всичко личеше, че ме очакваше нещо минимум извънземно. Макар че най-масовото описание гравитираше към… котешка урина, което си е земно отвсякъде. 

Ето част от коментарите:

„Исках да го харесам след прочетеното за него, но трябва да се съглася, че мирише на котешка урина върху кожено яке. Въпреки това определено уважавам Byredo и опита им да създадат оригинален аромат.“

„Представете си, че сте нападнати от мръсно куче в красива градина в горещ летен ден и всичко е в кръв.“

В Стинсън Бийч, отвъд моста на Сан Франсиско имаше външни душове, които ползвахме за да отмием пясъка и мърсотията. В редки изключително горещи дни дървените душове буквално завираха – тогава сякаш и солта и остатъците от водораслите започваха да се готвят в собствен сос. От време на време туристи от близките мотели идваха от басейните, омазани със смесица от слънцезащитни продукти и хлор. Ето на всичко ТОВА мирише този парфюм. И е някак въздействащ. Като дете обичах мириса на солена вода и водорасли. Но ако нямате прогресивно въображение, няма да разбиете шифъра на този шик аромат.“

„… Децата също бяха впечатлени:
-          Мирише точно като буболечка, която току-що ти се е изпишкала в ръката.
-          Не, мирише точно като външната тоалетна през зимата, когато всичко е замръзнало.“

След всичко това (и доста повече) поех дълбоко въздух и пръснах крайно пестеливо от миниатюрното флаконче. Истина е: ароматът е зашеметяващ и за мен е извънземен, просто нямам с какво да го сравня, може би защото не съм имала котка, нито съм си играла кой знае колко с буболечки. Не мога да свържа никаква уриноподобна миризма от собствения си архив аромати с това, което усещам на китката си. Има тънка терпентинова нишка, а тялото напомня на машинно масло или някакъв промишлен химикал. Може би бих описала парфюма като ърбън/ индъстриъл. Ако някога срещна някой с този парфюм, категорично ще го спра, в която и част на света да е. Парфюмите на Byredo по принцип са унисекс, но ако изхождаме от класическите хипотези, този клони определено към мъжки. Сигурна съм, че жена, която носи ТОВА НЕЩО на себе си, ще разстреля от упор моментално всеки мъж, като под разстрел имам предвид до разпръсване на вътрешностите по асфалта или бетона. И вече знам как ще се позабавлявам с остатъка от флакончето. А ако се сдобия с пълноценен флакон, не ми се мисли.


Edit: стигнах и до базата. Терпентинът тук отстъпва на плътно солидно улегнало пачули – старо мухлясало дърво, което вече наистина обичам.