It’s a dirty job. And no one’s gotta do it
През 1992-1993, когато се развива действието в „Аз още броя
дните“, бях в последната си година в гимназията, и по това време (че и до доста
по-късно всъщност) не просто не се интересувах от политика, а се отнасях към
всичко, свързано с политиката, с някакво наивно-младежко високомерно
пренебрежение. Дори когато става дума за чудовищна война, разиграваща се у
съседите.
Днес чета книгата на Георги Бърдаров и ме е срам от
тогавашното ми лекомислено безразличие. Не че съм можела да направя нещо, не че
изобщо някой от нас, редовите граждани, е можел да направи. И все пак.
Нечовешко е човек да си затваря очите дори за секунда за станалото в Сараево по
това време.
Помня, че Бърдаров беше избрал датата на официалното
представяне на книгата съвсем целенасочено: 19 май – това е и ключовата дата в
книгата, връхната точка. Сега, година по-късно все още си спомням и самото
представяне: виждах за първи път Бърдаров, още повече и на живо, и цялата бях
пропита от емоцията и напрежението, с които той говореше, бързо, задъхано,
почти застъпвайки думите си една с друга. „Перото“ беше цяло наелектризирано,
това е думата. Сигурна съм, че няма човек от присъствалите там, който да не е
усетил изгарящата болка, която пламтеше у него говорейки за обсадата на Сараево,
да не е помирисал кръвта, която капеше от сърцето му.
Форматът на романа е такъв, че авторът присъства в него и
като герой – което си е исторически напълно достоверно. И когато читателят
става свидетел на нечовешката болка, която той е изпитал в Сараево, докосвайки
се до драмата от 1992-1993, започва да недоумява как изобщо са понесли толкова
болка непосредствените участници в събитията – тези, в чиито уши са отеквали
падащите снаряди, които са носели на ръце (полу)мъртви тела на близки или
непознати съграждани, които са надигали чаша след чаша сливовица в опит да
притъпят същата тази болка. „Болка“ е думата на тази книга, няма как да се
избегне, когато се пише за нея. Човек трябва да е готов за нея, когато посегне
към книгата, да подбере точния момент. Затова и аз изчаках цяла година, докато
я хвана.
Най-куриозната теза за мен в книгата е тази за войната като
опиат. За това, че напълно нормални хора, емпатични и състрадателни, изведнъж
се превръщат в безчувствени машини за убиване. И са не просто безчувствени, а
изпитват постоянно нарастваща нужда да вдигат дозата на наркотика убийство. Ето
това е нещо, което умът ми отказва да смели.
Романът е наистина много оголен, много наситен със сцени на
жестокости и смърт, но когато са поднесени от чувствителното сърце на Бърдаров,
те няма как да бъдат самоцелни. А самоцелта е нещо, което винаги ме е
отблъсквало, независимо дали става дума за смърт и жестокости, голота, или
друго провокативно средство. Освен оголен текстът е и много концентриран – имам
навика да си отбелязвам по-силни пасажи, когато чета, но в случая беше почти
невъзможно да се отдели някаква част, просто защото всичко е силно, интензивно по
балкански. И понеже нечовешки тежките емоции и силните изразни средства на
стигат, точно когато човек си мисли, че вече всичко е ясно, идва и финалът –
като удар с парен чук.
Ще завърша с началото – косвеното ми запознанство с
Бърдаров. Може би както за повечето от вас то се случи чрез разказа му „Петата
ракия“. Продължавам да твърдя, че това е един от най-силните разкази – даже най-силния
– който съм чела. И с риск да хвърля сянка върху класиците, съвсем отговорно
поставям Бърдаров редом с любимите ми Елин Пелин и Йовков.
Comments